Определение № 2666 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4327/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ, Комисията, понастоящем с наименование Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, КОНПИ, съгласно ДВ, бр. 84/2023г., в сила от 6.10.2023г.) чрез процесуален представител Д. С. - инспектор в ТД – Варна на Комисията срещу решение № 125 от 03.07.2023 г. по гр. д. № 207/2023 г. на Апелативен съд – Варна. Ответниците Н. М. В. и Т. С. В., чрез общите им пълномощници адвокати Г. и Л. изразяват становище по същество на жалбата и я считат за неоснователна (погрешно липсата на основания за допускане на касационен контрол се отъждествява с недопустимост на касационната жалба). Претендират се разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е горното въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 260021/18.07.2022 г. по гр. д. № 542/2017 г. на Окръжен съд – Варна в частта за отнемане на недвижим имот – жилищна сграда със застроена площ от 233. 29 кв. м, построена в УПИ № IX-106 в кв. 13 по плана на [населено място], [община] чифлик, област Варна, с площ на поземления имот от 480 кв. м., ведно с отстъпеното право на строеж върху последния, която сграда е построена в периода 2007 г. - 2010 г. и като краен резултат е отхвърлен иска на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (сега КОНПИ) против Н. М. В. и Т. С. В. за отнемане от ответниците в полза на държавата на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 141 ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) на горния недвижим имот и в тежест на ищеца са възложени разноските по делото. Въззивното решение за отхвърляне на претенцията на Комисията против двамата ответници за отнемане в полза на държавата на там изброените парични суми е влязло в сила като необжалвано. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че проверката срещу ответниците е започнала въз основа на три уведомления от органите на прокуратурата за образувани срещу Н. В. наказателни производства, попадащи в обхвата на чл. 22, ал. 1 ЗОПДНПИ (отм.) – за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2, т. 5 НК вр. чл. 209 НК (за това,20 че от началото на м. 03.2013 г. до 16.03.2013 г. в [населено място], [община], в [населено място] и в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила и поддържала заблуждение у няколко физически лица и с това им причинила имотна вреда от общо 51 696. 77 лв.); за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК и за престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, предл. 1, т. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК (за това, че в периода от 14.12.2007 г. до 14.09.2010 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, с 33 отделни деяния, в качеството си на данъчно задължено лице по чл. 96, ал. 1 ЗДДС, за данъчни периоди м. 11.2007 г.- м. 08.2010 г. вкл., избегнала установяването на данъчни задължения в особено големи размери - ДДС в общ размер от 41 001. 65 лв., като не подала 33 бр. справки-декларации по ЗДДС). За последното престъпление ответницата Н. В. е била осъдена с присъда № 33/24.03.2015 г. по НОХД № 1628/2014 г. на Окръжен съд – Варна, изменена с решение № 194/01.12.2015 г. по ВНОХД № 125/2015 г. на Апелативен съд – Варна в частта относно наложеното наказание като в хода на наказателното производство е прието (факт, който се признава и от ищеца в настоящото производство), че общо декларираните през 2010 г. чрез подадени ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ от В. доходи от „ясновидство“, са следните: за 2007 г. - 64 937 лв., за 2008 г. - 95 800 лв., за 2009 г. - 117 685 лв. и за 2010 г. - 32 928 лв. Общият размер на така получените доходи възлиза на 311 350 лв. (върху които са заплатени данъци през 2010 г. по ЗДДФЛ в размер на 29 321.14 лв., отчетени като разходи в хода на производството по отнемане). С решения №№ 570, 571 и 572, всичките от 01.12.2016 г. на Комисията са били образувани производства за отнемане на незаконно придобито имущество, а искането за отнемане в полза на държавата на имущество от ответниците, е внесено в съда съответно въз основа на решения №№ 103, 104 и 105, всичките от 09.03.2017 г. на Комисията. Прието е, че ответникът В. е притежавал на лично основание недвижим имот, съставляващ жилищна сграда с площ от 88 кв. м., построена въз основа на отстъпено право на строеж върху УПИ № IX-106 в кв. 13 по плана на [населено място], [община] чифлик, област Варна, с площ на поземления имот от 480 кв. м. На 10.12.2007 г. ответниците сключили граждански брак и в края на проверяваните периоди притежавали процесната жилищна сграда със застроена площ от 233. 29 кв. м., построена в периода от 2007 г. до 2010 г. върху гореописания имот. Установено е също, че през проверяваните периоди ответниците са имали следните доходи с установен законен произход: за Н. В. в размер на общо 9 697. 73 лв., а за Т. В. в размер на общо 8 134. 08 лв. (посочени по години и размери на л. 10 от първоинстанционното дело), както и получени от първата социални помощи в размер на 1 540 лв. При съобразяване с разрешенията на ТР № 4/18.05.2023 г. по т. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС инстанцията по същество е приела, че в края на проверяваните периоди единственото налично имущество в патримониума на ответниците, което е придобито през тези периоди, съставляват 35 дяла по 10 лв. в „Прозрение 63“ ЕООД (на стойност от 350 лв.) и построената и обзаведена от ответниците в периода от 2007 г. до 2010 г. в личното дворно място на ответника В. в [населено място] двуетажна жилищна сграда с площ от 233. 29 кв. м., на обща стойност от 272 883. 68 лв. (според заключението на СТЕ, изслушано пред първоинстанционния съд). Съобразено е, че придобиваните през проверяваните периоди МПС са били отчуждени, а получените продажни цени не са налични в патримониума на ответниците в края на проверяваните периоди, нито към подаването на исковата молба. Поради е направено съждение, че придобитото от ответниците имущество за целите на настоящото производство, възлиза на стойност от общо 273 233.68 лв. При остойностяване на нетните доходи на ответниците за проверяваните периоди, за да определи дали е налице изискуемото от закона „значително несъответствие“ в имуществото им, което е законовата презумптивна предпоставка, за да се приеме, че дадено имущество е незаконно придобито и да се пристъпи към неговото отнемане, решаващият състав е приел (според данните от изслушаното в първоинстанционното производство заключението на СИЕ), че общо получените от ответниците през проверяваните периоди доходи от трудови правоотношения (въз основа на данните за отразен облагаем доход от осигурители), вкл. и под формата на социални помощи, възлизат общо на 15 539. 05 лв. Прието е също, че като доходи със законен произход, върху които са заплатени и данъци, следва да се включат и доходите от гадателство („ясновидство“), получени от ответницата В. в посочените по-горе години от проверявания период в размер общо на сумата 311 350 лв. Направен е извод, че доходите на проверяваното лице и на членовете на неговото семейство в проверяваните периоди възлиза на 326 889.05 лв. (15 539.05 лв. + 311 350 лв.). Същевременно установените обичайни разходи за издръжка на домакинството, съобразно броя на членовете на семейството и по данни на НСИ, са определени общо на 89 146. 68 лв., при разходи за задгранични пътувания от 370.46 лв., вкл. извънредни разходи, сторени под формата на платените през 2010 г. от ответницата В. данъци в размер на 29 321. 14 лв. Така общият размер на обичайните и извънредни разходи е определен да възлиза на 118 838. 28 лв. При горните данни въззивният съд е приел, че нетният доход на двамата ответници за проверяваните периоди се формира от разликата между доходите им от 326 889. 05лв. и разходите от 118 838. 28 лв., или 208 050. 77 лв. Отнесена спрямо стойността на придобитото имущество от 273 233.68 лв. несъответствието е в размер на 65 182. 91 лв. Направен е решаващ извод, че това несъответствие не е значително по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ (понастоящем ЗОНПИ), поради което и не са налице предпоставките за отнемане на имуществото на ответниците като незаконно и само на това основание искът по чл. 153 ЗПКОНПИ (с така променена правна квалификация от второинстанционния съд) следва да се отхвърли. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация като твърди, че по материалноправен въпрос (без да формулира ясно и конкретно неговото съдържание) въззивното решение се отклонява от практиката на ВКС, респ. разглеждането му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Вместо поставяне на правен въпрос, обусловил изхода по делото, страната се е задоволила до възпроизведе буквално (и в по-голямата част от изложението) съдържанието на въззивния съдебен акт в обжалваната му част. Излагат се доводи за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд при разглеждане на жалбата срещу първоинстанционното решение в разрез с правомощията му по чл. 269 ГПК. Искането за достъп до касация е неоснователно. Селектирането на касационната жалба се извършва при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В първия случай касаторът следва да обоснове наличие на общо и допълнително основание за това. Общо основание е формулирането на обуславящ правен въпрос, а допълнително - развитието му в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Правният въпрос трябва да е включен в предмета на спора и да произтича от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът не трябва да е свързан с правилността на обжалвания съдебен акт, с възприемането на фактическата обстановка и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. С поставянето от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от цитирания тълкувателен акт. Доводите на касатора в изложението към касационната му жалба за евентуално допуснати процесуални нарушения от въззивния съд са такива по правилността на неговото решение и преценката за тяхното наличие е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК, имащо за предмет проверка на правните разрешения по съдебния акт, но не и дали те са законосъобразни. Процесуалните нарушения са касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и имат относимост в производството по разглеждане на касационната жалба по същество, което обаче се развива след допуснат касационен контрол, каквито предпоставки в случая отсъстват. В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което обжалването не може да се допусне. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.