Определение № 2414 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2661/2023 г.

Производството е по реда на чл.307, ал.1 ГПК. Образувано е по молба на К. И. С., чрез адв. С. И. за отмяна на влязло в сила решение № 263622/03.06.2021 г., постановено по в.гр.д. № 2933/2021 на Софийски градски съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 15.12.2020 г. по гр.д. № 8946/2020 г. на Софийски пайонен съд, предявените от К. И. С. срещу СДВР, гр. София искове с правно основание 178, ал.1, т.3 ЗМВР вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени. В молбата за отмяна се поддържа, че е налице основанието по чл.303, ал.1, т.3 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение на Софийски градски съд, тъй като същото е постановено преди постановяване на решение по образуваното по преюдициално запитване на Районен съд Луковит, дело № С9262/2020 г. на СЕС. Последното е постановено на 24.02.2022 г. и разгледаните в него въпроси се отнасят до тълкуване на норми от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2002 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, като конкретно засягат защитата при полагането на нощен труд от полицаи и пожарникари. Поддържа се, че нормата на чл. 633 ГПК изисква при отправено преюдициално запитване от друг български съд всички съдилища в страната да се съобразят с решението на СЕС по него, като за спазване на това законово изискване, български съд, който не е отправил преюдициално запитване до СЕС, следва да спре разглежданото от него дело до произнасянето на СЕС по запитването, отправено от друг български съд, което обаче не било сторено от Софийски градски съд и последният е постановил решение в нарушение на нормите на ГПК. Ответникът по молбата – СДВР София не е депозирал отговор. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че молбата за отмяна на влязлото в сила решение е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, като съображенията за това са следните. Отмяната е средство за защита срещу влезли в сила порочни решения и представлява самостоятелно и извънинстанционно производство, което се развива само при наличие на някое от изчерпателно посочените в чл.303 или 304 ГПК основания. Последните не могат да се прилагат разширително. Нормата на чл.306, ал.1 ГПК задължава молителя да представи точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна като изискване за редовност на молбата за отмяна. Съгласно мотивите на т.10 от ТР № 7/31.07.2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, молбата за отмяна няма да отговаря на изискването за редовност, когато молителят е релевирал доводи, които съставляват касационни оплаквания за допуснати от съответния съд процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които не са обхванати от хипотезите на чл.303, ал.1 ГПК. Преценката за съответствието на изложените обстоятелства, както и дали са доказани поддържаните основания за отмяна от представените доказателства, е изцяло в правомощията на Върховния касационен съд. Редовността на молбата за отмяна е положителна процесуална предпоставка за нейната допустимост, тъй като е условие за надлежно упражняване на правото на отмяна, затова за нея Върховният касационен съд следи служебно. В конкретния случай молителят сочи основанието за отмяна по чл.303, ал.1, т.3 ГПК, но не твърди да е налице постановление на съд или друго държавно учреждение, на което е основано решението на въззивния съд и което впоследствие да е било отменено. Според молителя съдът е допуснал нарушение на процесуалните правила като е постановил въззивното решение при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 вр. чл.633 ГПК. Оплакването за допуснато нарушение на закона обаче не е сред изброените в чл.303 и чл.304 ГПК основания, въз основа на които може да иска отмяна на влезлия в сила акт. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение