Определение № 1697 от 02.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 399/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Н. Д. Д. срещу решение № 1107 от 05.11.2024г. по в.гр.д.№ 3181/2023г. на Апелативен съд София, с което е отменено решението по гр.д.№ 2704/2017г. на СГС и е постановено отхвърляне на иска с правно основание чл. 288, ал.1, т.2, б. „а“ КЗ - отм. в уважения от първоинстанционния съд размер от 26 000лв. - претендирано срещу Гаранционния фонд обезщетение за неимуществени вреди от ексцес на телесни увреждания, причинени на Д. при пътно произшествие от 26.11.2007г. Предмет на жалбата е и въззивното решение за потвърждаване отхвърлянето на иска за разликата до 130 000лв. Решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за разликата до първоначално претендирания размер за обезщетяване на вредите от ексцеса от 156 000лв. не е обжалвано пред въззивната инстанция и е влязло в сила. С касационната жалба се иска отмяна на обжалваната част на решението и присъждане на обезщетение от 130 000лв. Твърдението е, че въззивният акт е недопустим, неправилен и необоснован, постановен в противоречие с материалния закон, със събраните по делото доказателства, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че произнасянето на апелативния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС - ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК, ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК, с Постановление №1 от 13.07.1953 на Пленума на ВС и в противоречие с практиката касационната инстанция по приложението им. Според касатора изводите, с които е мотивирано отхвърлянето на иска, са в нарушение на изискванията за всестранен и задълбочен анализ на доказателствата по делото и неправилна квалификация на предявения иск. Посочва се, че производството е образувано по главен иск с правно основание чл.557, ал.1 КЗ, вр. с чл. 51 ЗЗД, поддържан за сумата 130 000 лв. като обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на ексцес от уврежданията при пътното произшествие от 26.11.2007г., причинено по вина (установена с влязла в сила присъда) на привлеченото в процеса трето лице помагач на ответника Д. К. Д., управлявал автомобил без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Касаторът поддържа, че изслушаните експертни заключения (автотехническа, неврологична, офталмологична и на специалист по лицево-челюстна хирургия) безспорно доказват, че всички увреждания и последствия са в резултат на претърпяното ПТП. Счита за неоснователно възражението, че като пътник в автомобила е бил без поставен предпазен колан с аргумента, че автотехническата експертиза е установила, че травмите са от навлизане на увреждащи предмети през предното стъкло, а коланът в този случай не предпазва с нищо седящия на предна седалка. Посочено е, че ищецът е със 100 % трайно намалена трудоспособност, невъзможно му е да се движи, храни и обслужва без чужда помощ. В приложеното като изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не е формулиран въпрос с правна характеристика. Възпроизведени са твърденията, че се претендира обезщетение от ГФ за вредите от ексцес от уврежданията, причинени при пътното произшествие; че с оглед на обстоятелството за трайно намалена работоспособност, невъзможността ищецът да се движи, храни и обслужва, постановеното решение на САС е крайно несправедливо и недопустимо. Поддържа се, че увреденият не е допринесъл за настъпване на произшествието. Иска се допускане на обжалването по съображенията, че за валидността и допустимостта на въззивното решение, съгласно ТР №1 по т.д. №1 от 2001 и ТР №1 по т.д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция следи служебно. Депозиран е писмен отговор от третото лице помагач Д. К., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. От ответника Гаранционен фонд не е депозиран писмен отговор. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Срещу първоинстанционното решение, с което искът е уважен за сумата от 26 000лв. и отхвърлен за разликата до 156 000лв. са депозирани жалби от всички страни: Ищецът е обжалвал решението за отхвърляне на иска за разликата до 130 000лв. с доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и неотчитане на крайно тежкото му състояние на пълна инвалидизация, както и е оспорвал наличието на основание за приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД. Ответникът и третото лице помагач са възразили срещу твърдението за настъпил ексцес, поддържайки, че искът е изцяло неоснователен. В евентуалност са заявили възражения, че приносът на увредения не е в степен на 1/3, както е приел първоинстанционният съд, а най-малко 50%. Въззивната инстанция е възприела, че съдилищата са сезирани с иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ- отм. за обезщететяване влошаването на здравословното състояние на ищеца от травматичните увреждания от претърпяното на 26.11.2007г. пътно произшествие, причинено по вина на водач на автомобил, който няма сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за които първични увреждания обезщетение не е било претендирано и определяно. Ищецът е твърдял, че влошаването на здравословното състояние е настъпило през 2013г., когато по повод на оплаквания от главоболие, световъртеж и нестабилна походка, е била оперативно сменена с нова, поставената му през 2008г. мозъчна клапа, поради установени данни за малфункция, а през м.11.2014г. му е поставена и диагноза „Малформация на К. и сирингомиелия“, за което състояние отключващ фактор има травмата от пътното произшествие. Ищецът се е позовал на ЕР на ТЕЛК от 02.02.2015г., когато е била определена от 90 % на 94 % трайно намалена работоспособност, с водеща диагноза „последици от открита рана на главата“. Претендирал е присъждане на обезщетение от още 156 000 лв. за вредите от ескцес, считайки, че справедливото и дължимо е в размер на 250 000 лв., при приспадане на доброволно платеното от Фонда обезщетение за тези вреди от 94 000лв. Въззивната инстанция е обсъдила: Споразумението от 26.01.2010г. по НОХД № 6738/2009г. на СРС, с което Д. К. Д. е признат за виновен, че на 26.11.2007г. в [населено място] при управление на лек автомобил „Хюндай Купе” с ДК [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 5, ал. 2, т. 3 ЗДвП, като деянието е извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 2,3 на хиляда, в резултат на което е причинил по непредпазливост множество средни телесни повреди на ищеца. Безспорният факт, че водачът не е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Изплатеното от фонда извънсъдебно определено обезщетение за неимуществени вреди от утежняването на здравословното състояние на ищеца от 94 000 лв., изразяващо се в установено на 25.07.2013г. влошаване на състоянието на хидроцефалията от изчерпването на старата клапна система и налагане поставянето на нова по оперативен път. Екпертните решения на ТЕЛК, с които на ищеца са определяни последователно 100 % ТНР на 09.04.2008г., 90 % ТНР (за периода 21.09.2012 - 21.04.2014г.), 94 % (за периода 02.02.2015 - 01.02.2017г.), и отново 100 % ТНР за периода 19.10.2018г. - 01.10.2019г. Показания на свидетелите Д. и С. - приятели и състуденти на пострадалия и делинквента, които при проведен телефонен разговор с Н. Д. вечерта преди злополуката разбрали за съвместната им употреба на алкохол в заведение, в което били в момента на разговора. Заключението на приетата автотехническа експертиза, която според съда не е дала категоричен отговор на въпроса бил ли е пострадалият с предпазен колан. При задълбочено обсъждане и анализ на приетите по делото медицински експертизи, въззивната инстанция е приела, че по делото е установено влошаване на здравословното състояние на ищеца и новопоявили се вреди, които ищецът е претърпял във връзка с оперативната интервенция за смяна на мозъчната клапа – вентрикуло-перитонеална клапна система, поставена му през 2008г. Счетено е, че тези вреди подлежат на обезщетяване като проявление на нови страдания от травмите от пътното произшествие. По подробно изложени съображения е прието, че следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди и за това, че произшествието е допринесло за изявата на симптомите на заболяването на „А. - К. тип 1, съчетано със сирингомиелия“. При тези изводи е обосновано, че дължимото обезщетение за доказаните в производството новопроявили се вреди и усложения за ищеца в младата му възраст (роден 1986г.), чиято първопричина са травмите от пътната злополука от 26.11.2007г., с оглед характера и тежестта им и конкретните икономически условия в страната, а като ориентир и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на търсеното обезщетение момент на настъпване на вредите, не надхвърля 100 000 лв. Въззивната инстанция е приела за установен принос за собственото увреждане от пострадалия при предприетото пътуване в автомобил със знанието, че водачът е употребил алкохол. Поведението на пътника е преценено като изключително рисково при установените от свидетелските показания на техни приятели и състуденти факти, че преди да се качат в автомобила, причинителят на пътната злополука и пострадалият съвместно са консумирали алкохол. Мотивирано е, че при проявена от пострадалия нормална дължима грижа, той не би следвало да пътува в автомобила. Употребата на алкохол от пътника е преценено като действие, с което самият той се е поставил в състояние, затрудняващо преценката за риска, в която хипотеза не би могъл да черпи права от собственото си неправомерно поведение. С тези съображения е възприето от правна страна, че вредоносният резултат е причинен и от поведението на пострадалия, който не е положил дължимата грижа спрямо себе си и е допринесъл значително за уврежданията си. Въззивната инстанция е подложила на преценка и съпоставка рисковото поведение на пострадалия и нарушенията на водача на лекия автомобил (управление в пияно състояние с 2, 3 на хиляда концентрация на алкохол в кръвта) и е обосновала, че ищецът е допринесъл за настъпването на травматичните си увреждания в размер на 50 %. Възражението за съпричиняване, обосновано с нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП е прието за недоказано. Формиран е краен извод за неоснователност на иска със съображенията, че платеното от ответника обезщетение за новонастъпилите вреди и усложнения, надхвърля определеното от съда, намалено с 50 % на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Отменено е въззивното решение, с което искът е бил уважен за сумата 26 000лв. и е постановено отхвърлянето му. Искането за допускане на касационното обжалване не може да бъде уважено: Съгласно указанията в ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция следи служебно за валидността и допустимостта на въззивното решение. Порокът нищожност е налице, когато решението не може да бъде припознато като валиден съдебен акт, включително и поради липса на надлежно волеизявление, когато актът е неразбираем до степен на отсъствие на правна воля и смисълът му не може да се извлече и чрез тълкуване. Съдебният акт е недопустим когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество - когато е постановен въпреки липсата на претенция или ненадлежното й упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка, за която е длъжен да следи служебно. Такива биха били включително случаите, когато съдът е бил сезиран от лице, на което законът не му е предоставил право на иск, респ. - на жалба, или това право е било ненадлежно упражнено, когато съдът се е произнесъл, след като е бил десезиран с искането или се е произнесъл по искане и по начин, за които не е бил сезиран. Такива пороци при постановяване на въззивното решение не са налице. Не е проявление на недопустимост дадената от съда правна квалификация на иска, която касаторът счита, че е разпоредбата на чл.557,ал.1 КЗ. Съставът на апелативния съд е разгледал предявения иск въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитум, не е налице произнасяне по непредявен иск, дадената защита е в рамките на очертания предмет на спора и посоченото правно основание на иска съответства на приложимия материален закон към момента на настъпване на първоначалното увреждане, чиито по-късно настъпили усложнения, са основание на искането за заплащане на вреди от ексцес. Дори и при неправилно дадена от съда правна квалификация (каквато в случая не е налице), порокът на решението ще е неправилност. При отсъствие на основания за допускане на обжалването за проверка валидността и допустимостта на съдебното решение, осъществяването на касационния контрол е обвързано от посочен от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Такъв въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, изложението не съдържа. В тази хипотеза касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основание може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. Изложението съдържа само доводи на касатора относими и от значение единствено за правилността на обжалваното решение, които не покриват изискването за ясно формулиране на общото основание за достъп до касационен контрол. Релевираните от касатора безспорни факти за тежко увредено състояние със 100 % трайно намалена работоспособност не могат да обусловят осъществяването на касационна проверка, тъй като тяхната преценка е по правилността на въззивния акт, т.е. по съществото на правния спор. Въззивното решение не е постановено в отклонение от указанията, дадени в т.3 на ППВС №1/13.07.1953г. за излагане на точни, ясни и убедителни мотиви, съдържащи необходимите фактически и правни съображения и доказателствата, на които се основават. Решението на САС е съобразено с т.7 на Тълкувателно решение № 1/2014г. на ОСТК на Търговска колегия на ВКС, съгласно което, пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, съставлява рисково поведение, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, за когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Касае се за поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране. Това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен. Прилагането на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е допустимо в тази хипотеза, като степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай. Касаторът не оспорва фактическите констатации, с които въззивната инстанция е възприела фактите за знанието на пътника, че водачът е употребил алкохол, поради което твърдението за отсъствие на принос не съответства на данните по делото. Въззивната инстанция е отчела принос на пострадалия не защото е допринесъл за настъпването на пътното произшествие, а поради това, че е способствал за настъпване на собственото си увреждане, игнорирайки риска от предприетото пътуване в управляван от употребил алкохол водач. Същевременно приносът на пострадалия не е основан на съображения за неизпълнение на задължението на пътника по чл.137а, ал.1 ЗДвП, поради което доводите в този смисъл са неотносими към произнасянето на въззивната инстанция. Разноски за производството от насрещната страна не са претендирани. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.