Определение № 3488 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3732/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. И. К., чрез пълномощника ѝ адв. С. М., срещу определение № 865 от 30.06.2023 г. по в. гр. д. № 685/2022 г. на Старозагорския окръжен съд, с което се оставя без уважение молбата ѝ по чл. 248 ГПК за допълване и изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Ответната по жалбата Л. К. Д. не взема становище по жалбата. Частната жалба е подадена в указания едноседмичен срок, изхожда от надлежна страна, насочена е срещу определение, с което въззивният съд се е произнесъл по въпроса за изменение/допълване на въззивното решение в частта му относно съдебно-деловодните разноски, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, съгласно приетото в т. 24 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. При разглеждане на частната жалба по същество Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното: Производството по делото е образувано по предявен от Г. К. срещу Л. Д. негаторен иск с правно основание чл. 109 ЗС. С решение № 345 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 2664/2021 г. Казанлъшкият районен съд е отхвърлил претенцията, като е присъдил в полза на ответницата разноски в размер на 600 лв. С постановено по същото дело определение № 1672 от 23.09.2022 г. районният съд е допълнил решението си по реда на чл. 248 ГПК като е присъдил разноски в размер на още 520 лв. за производството по в. гр. д. № 1106/2021 г. на Старозагорския окръжен съд, приключило с обезсилването на първоначално постановеното по исковата молба първоинстанционно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на районния съд. Впоследствие, с решение № 133 от 06.04.2023 г. по в. гр. д. № 685/2022 г. /чието допълване и изменение е оставено без уважение с обжалваното определение/ състав на Старозагорския окръжен съд е отменил постановеното решение от 13.07.2022 г. по гр. д. № 2664/2021 г. на Казанлъшкия районен съд и вместо него е постановил друго, с което е уважил предявения иск. В мотивите си изрично се е произнесъл и по отговорността за разноските за двете инстанции и при двете разглеждания на делото, като е осъдил ответницата Л. Д. да заплати на ищцата Г. К. общо сумата 2 800 лв. След връчване на 09.05.2023 г. на препис от това решение, на 19.05.2023 г. ищцата е подала молба по чл. 248 ГПК с искане: да се отмени решение № 345 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 2664/2021 г. на Казанлъшкия районен съд в частта за разноските, възложени в тежест на Г. К.; да се отмени изцяло определение № 1672 от 23.09.2022 г. по същото дело; да се осъди Л. Д. да заплати на Г. К. още 1 025 лв. разноски за въззивното производство. За да се произнесе с обжалваното определение, окръжният съд приема, че с решението си по делото е отменил изцяло първоинстанционното решение, включително и в частта за разноските, възложени в тежест на Г. К., поради което липсва основание за допълването му в този смисъл. По искането да отмени изрично постановеното от първоинстанционния съд по реда на чл. 248 ГПК определение № 1672 от 23.09.2022 г. е посочил, че същото представлява съдебен акт, подлежащ на самостоятелно обжалване. Жалба срещу него не е подавана и поради това съдът не може да постанови неговата изрична отмяна. Мотивирани са и подробни съображения за неоснователността на искането за присъждане на разноски в размер на още 1 025 лв. адвокатско възнаграждение, поради липсата на представени доказателства за извършването им към приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Разяснено е, че договорът за правна защита и съдействие от 13.01.2023 г. не се е намирал в кориците на делото при постановяване на съдебното решение, а е представен впоследствие, за което свидетелства и фактът, че не е номериран и прошнурован в материалите по делото, предхождащи съдебното решение. Съответно същият не може да бъде взет предвид в производството по чл. 248 ГПК. Воден от тези съображения Старозагорският окръжен съд е оставил изцяло без уважение постъпилата молба от ищцата като неоснователна. В частната жалба се поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното определение, като се моли същото да бъде отменено и вместо него да се постанови такова за уважаване на отправените искания. Твърди се, че договорът за правна защита и съдействие е бил представен заедно със списъка за разноските, но не е бил описан и номериран вследствие на деловоден пропуск, който не може да се вмени във вина на страната и да послужи за лишаването ѝ от тези разноски. Относно искането за изрична отмяна на първоинстанционното решение в частта му за разноските сочи, че тази последица не се подразбирала от диспозитива на въззивното решение, поради това, че не било посочено, че то се отменя изцяло – следователно молбата за допълването му в този смисъл била основателна. На последно място се изтъква, че след като резултатът от въззивната инстанция е изцяло противоположен на този на първата инстанция, то цялото осъждане за разноски в актовете на районния съд е следвало да бъде изрично отменено – в това число и определението № 1672 от 23.09.2022 г. След преценка на данните по делото и обсъждане на изложените от жалбоподателката оплаквания, настоящият съдебен състав намира следното: Присъждането на разноски в полза на някоя от страните се поставя в зависимост от крайния изход на делото, т. е. в зависимост от уважаването или отхвърлянето на иска и има акцесорен характер /определение № 1004 от 17.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 844/2004 г., IV г. о./. Съгласно дадените разяснения в определение № 139 от 15.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1832/ 2020 г., IV г. о, в случаите на отмяна или изменение на първоинстанционното решение, компетентен да определи дължимите се разноски, както за първата, така и за въззивната инстанция, с оглед на крайния изход на спора е въззивният съд. Последният не може да се произнася само по отношение на направените пред него разноски и да разпределя същите с оглед крайния изход от спора, без да включва в това произнасяне и направените пред първата инстанция разноски. Ако въззивният съд не се е съобразил с това си задължение, то постановеното от него решение би подлежало на допълване или изменение в частта за разноските по чл. 248 от ГПК или може да бъде коригирано по реда на касационното обжалване /ако се обжалва самото въззивно решение/. Разноските, които се дължат, съобразно въззивното решение, с което се отменя или изменя първоинстанционното решение не могат да бъдат присъждани от първоинстанционния съд по реда на чл. 248 от ГПК. Що се касае до самото производство по чл. 248 ГПК - то има несамостоятелен характер, представлява продължение на съдопроизводството по конкретното дело и в този смисъл с него само се изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната искане /определение № 50 от 06.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 355/2021 г., I г. о./. Именно поради това, че разноските се явяват законна последица от решението по съществото на спора /определение № 331 от 05.07.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 33/2011 г., I г. о./, с отмяната на първоинстанционното решение в неговата цялост, се считат отменени по право и постановените във връзка с него по реда на чл. 248 ГПК съдебни актове. Въззивният съд не дължи произнасяне с изричен, отделен диспозитив по този въпрос – достатъчно е да е изпълнил задължението си да се произнесе по целия спорен предмет на делото. В случая въззивната инстанция е отменила изцяло постановеното по делото първоинстанционно решение и както това е недвусмислено видно от съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебното решение, въпросът за разноските е пререшен съобразно постановения краен изход на спора и то за всички протекли производства – присъдени са поисканите по списък 175,39 лв. за първоначално образуваното гр. д. № 2559/2020 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, заплатеното адвокатско възнаграждение по в. гр. д. № 1106/2021 г. по описа на Старозагорския окръжен съд в размер на 700 лв., всички съдебно деловодни разноски по гр. д. № 2664/2021 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, както и онези по в. гр. д. № 685/2022 г. по описа на Старозагорския окръжен съд /в размер на 825 лв./, с изключение на претендираното адвокатско възнаграждение /1 025 лв./ поради липсата на доказателства за неговото заплащане. Ето защо исканията за допълване на въззивното решение с изрични диспозитиви за отмяна на решение № 345 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 2664/ 2021 г. на Казанлъшкия районен съд в частта за разноските, както и за отмяна на постановеното по същото дело определение по чл. 248 ГПК № 1672 от 23.09.2022 г., са неоснователни и правилно оставени без уважение от окръжния съд. Що се касае до претенцията да се осъди Л. Д. да заплати на Г. К. още 1 025 лв. разноски за въззивното производство, настоящият съдебен състав съобразява следното: По смисъла на дадените разяснения в т. 1 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, разноски в производството могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК само когато е доказано тяхното извършване. Събирането на доказателствата в исковия процес приключва с постановяване на определението, с което съдът обявява края на съдебното дирене и дава ход по същество на спора. След тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса /т. 11 от същото ТР/. В разглежданата хипотеза при прегледа на материалите по в. гр. д. № 685/2022 г. на Старозагорския окръжен съд не се установяват данни в подкрепа на твърдението на жалбоподателката същатата да е представила в срок процесния договор за правна защита и съдействие от 13.01.2023 г. Последният не е описан като приложение към въззивната жалба, нито е отбелязано представянето му в приложения списък по чл. 80 ГПК или някоя от подаваните в хода на производството молби. В протоколите от проведените открити съдебни заседания също не е записано представянето му. Въззивното решение обхваща листовете под номера от 73 до 78 вкл., а списъкът е прошнурован и номериран като л. 108 от делото. Освен това, на него е поставена резолюция на съдията-докладчик с текст „Постъпило по делото след постановяване на съд. решение“ и дата от 28.06.2023 г. При тези данни твърдението за представяне в срок на процесното доказателство относно заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 1 025 лв. се явява голословно и несъответстващо на доказателствения материал по делото. Изложените констатации обосновават извод за неоснователност на постъпилата частна жалба и в тази нейна част. В заключение следва да се приеме, че обжалваното определение е изцяло законосъобразно и като такова същото да се потвърди във всички негови части. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.