Определение № 260 от 13.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2211/2019 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 3571/15.04.2019 г. на Н. С. О. срещу определение № 289/29.03.2019 г. по гр.д. № 1990/2018 г. по описа на ВКС, ІV г.о., в частта, с която е оставена без разглеждане като процесуално недопустима подадената от страната касационна жалба срещу въззивно решение № 8292/07.12.2017 г. постановено по възз.гр.д. № 8429/2015 г. на Софийски градски съд, както и в частта относно присъдените в тежест на жалбоподателката разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С определението в обжалваната му част съставът на ВКС, ІV г.о., в производството по чл.288 ГПК е приел, че касационната жалба на Н. О., имаща за предмет въззивното решение, произнесено по предявените първоначален и насрещен искове с цена, съответно – 1 947.08 лева и 1 750 лв. - е недопустима за разглеждане, тъй като в тези си части въззивното решение не подлежи на касационен контрол, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1-во ГПК. Определението е правилно. Цитираната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл.1-во ГПК изрично предвижда, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв., с изключение на решенията по исковете за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за вещно право. Правилото ясно сочи кога ограничението за цената на иска като предпоставка за допустимост на касационното обжалване не намира приложение, а именно - единствено спрямо предявен иск за вещно право върху недвижим имот, както и спрямо съединен с вещния иск или искове с обуславящо значение по отношения на първия. В случая е безспорно установено, че цената на предявения срещу Н.О. първоначален осъдителен иск за заплащане на обезщетение за вреди е в размер на сумата 1 947.08 лева, а цената на предявения от нея насрещен осъдителен иск е в размер на 1 750 лв. Касае се за самостоятелни претенции, всяка от които е с цена под законоустановения минимален праг от 5 000 лв. за достъп до касационен контрол, поради което въззивното решение в тези си части не подлежи на касационно обжалване. При това положение, правилно касационното производство по подадената касационна жалба, имаща за предмет произнасянето на въззивния съд по тези два иска, е счетено за недопустимо и е прекратено. С подадената частна жалба се атакува определението на ВКС, ІV г.о. и в частта за разноските, като по същество се поддържа искане за изменението му и намаляване на размера им. В случая, съобразявайки разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК, следва да се приеме, че частната жалба в тази й част има характер на молба за изменение на постановеното определение относно присъдените за касационното производство разноски, по която компетентен да се произнесе е съставът на ВКС, ІV г.о., постановил съдебния акт. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение