Определение № 110 от 26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4003/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК Образувано е по частна касационна жалба, изходяща от адв. Г. М. от АК - С. в качеството му на процесуален представител на С. Р., срещу определение на АС - Бургас от 27.08.2020 г. по в. гр. д. № 129/2020 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молба с рег. № 5427/30.07.2020 г. за изменение на Решение № 47/21.07.2020 г. по в.гр.д. № 129/2020 г. на АС – Бургас в частта за разноските. Ответната по частната жалба страна М. П. представлявана от адв. С. С. от АК - С., не взема становище. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Атакуваният съдебен акт е правилен и обоснован. Съображенията за това са следните: С постановеното въззивно решение е обезсилено частично първоинстанционното решение, а в другата част на въззивното решение е потвърден извода на първоинстанционния съд за неоснователност на заявената искова претенция. Според въззивния съд постановеният съдебен акт не е в полза на въззивника, тъй като не е постигнат целения при обжалването правен резултат – да бъде уважен в пълния размер претендираното вземане. Съобразил е нормите на чл. 78, ал.3 и ал. 4 ГПК, според които ответната страна има право на направените в производството разноски съобразно отхвърлената част от иска, както и случаите, в които производството е прекратено. Приел е също, че в случаите на процесуално представителство по реда на чл. 47, ал.6 ГПК задължението за разноски следва да бъдат понесени от ищеца. Според въззивния съд в случая с въззивната жалба не е постигнат целения правен резултат, ответната страна има право на всички направени в процеса разноски, респективно няма задължението да възстанови разноските, сторени от противната страна въззивник дори и частично. Настоящия състав на трето гражданско отделение намира, че постановеното определение е правилно постановено в съответствие със задължителните разяснения, обективирани в т.6 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, според която възнаграждението на особения представител, назначен от съда, следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК. Това възнаграждение винаги е дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице, а ако решението е в полза на ищеца, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски. С оглед цитираната задължителна съдебна практика, изводът на въззивния съд, че възнаграждението за въззивна инстанция на особения представител на ответника следва да бъде заплатено от ищеца е правилен. Предвид изложеното релевираните оплаквания на частния жалбоподател за неправилност и необоснованост на постановения от въззивния съд съдебен акт са неоснователни. Не са допуснати нарушения на закона при постановяване на определението, поради което същото следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение