Определение № 7312 от 03.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4214/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Д. С. С., чрез процесуален представител адвокат Р. Ганчев, против Определение №2010/04.03.2025 г. постановено по адм. д. №2623/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отменено протоколно определение на съда от 17.02.2025 г. за даване на ход на делото по същество, жалбата на Д. С. срещу волеизявлението на и.д. Председател на Районен съд – Пловдив с изх. №42954/22.10.2024 г. е оставено без разглеждане и производството по адм. д. №2623/2024 било прекратено. Изложени са доводи за неправилност – касационни основания по чл. 209, т. 3. Иска се неговата отмяна и се претендират съдебни разноски. Ответникът – И. ф. Председател на Районен съд – Пловдив в писмен отговор оспорва частната жалба като неоснователна. Върховният административен съд, шесто отделение, в настоящия състав, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следите съображения: От фактическа страна е установено, че на 9 септември 2024 г. Д. С. подава заявление за свидетелство за съдимост, необходимо за работа като учител. На 10 септември ѝ е издадено свидетелство с вх. №282900, в което е отразено осъждане по дело №1650/2005 г. и реабилитация по чл. 86 от НК. При ново заявление на 17 септември ѝ е издадено идентично свидетелство. На 7 октомври Д. С. подала отново молба за издаване на свидетелство със статус „неосъждан“, позовавайки се на чл. 88а НК. С писмо от 9 октомври ѝ е отказано с аргумент, че съдията може да впише осъждане въпреки реабилитация, на основание чл. 34, ал. 4 от Наредба № 8 и чл. 215, ал. 1 от ЗПУО. На 16 октомври Д. С. прави ново искане за поправка на свидетелството, позовавайки се и на Определение № 1/25.06.2024 г. на ВКС. На 22 октомври и. ф. председател на РС - Пловдив потвърждава законосъобразността на вписването на осъждането и отказва издаване на свидетелство със статус „неосъждан“. За да постанови оспореното определение №2010/04.03.2025 г., АдмС - Пловдив е приел, че жалбата е насочена срещу съдържанието на свидетелство за съдимост, което е удостоверителен, а не административен акт. Такъв документ не подлежи на съдебно оспорване, а само на обжалване по административен ред. Писмото на председателя на съда също не е административен акт, а становище по вече издаден документ. Затова жалбата като процесуално недопустима е оставена без разглеждане, а производството по адм. д. 2623/2024 г. е прекратено. Определението е правилно. Установените по делото факти сочат, че не е налице отказ за издаване на документ - свидетелство за съдимост. Административната услуга е извършена и исканият документ е издаден, но лицето не е съгласно със съдържанието му. Свидетелството за съдимост с оглед неговото съдържание не е административен акт, а официален документ, който се издава при условия и по ред, определени в Наредба № 8 от 26.02.2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост и удостоверява наличието или липсата на наложено наказание по чл. 37 от Наказателния кодекс. Документът не установява обстоятелства от административно правоотношение, а такива от наказателно правоотношение относно осъждане на лицето, реабилитация или амнистиране. На основание от чл. 21, ал. 3 от АПК индивидуален административен акт е волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказът да се издаде такъв документ. В настоящия случай не е налице отказ за издаване на свидетелство за съдимост, а се оспорва съдържанието на издаденото свидетелство. Проверката на съдържанието на свидетелството за съдимост по същество, включително настъпили амнистии и реабилитации, каквото е целта на обжалването в разглеждания случай, е извън компетентността на административния съд. Налице ли е настъпила реабилитация или не като институт на наказателното право, относим към факта и последиците от осъждането на едно лице, е в компетентността на общия съд. Както правилно е приел първоинстанционният административен съд, предвид разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от АПК съдържанието на документ може да се оспорва само по административен, а не по съдебен ред. По силата на чл. 173, ал. 3 от АПК административният съд може да отмени незаконния отказ да се издаде документ и да задължи административния орган да го издаде, но без да дава указания по съдържанието му. Като е оставил жалбата без разглеждане на основание чл. 159, т. 1 от АПК и е прекратил производството по делото, Административен съд - Пловдив е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 във вр. чл. 236 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,