Решение № 49 от 7.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4185/2015 г.

Решение № 49 от 7.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4185/2015 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителя Г., чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 1002 от 21.05.2015 г. по в. гр. д. № 1064/2015 г. на Окръжен съд Варна, с което е отменено решение № 842 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 11722 по описа за 2014 г. на Районен съд Варна в частта досежно предявения иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и вместо това е постановено друго, с което е осъдено [фирма] да заплати на С. Н. Ш. сумата от 3 951.54 щатски долара, след приспадане на следващите се удръжки, представляваща обезщетение за 26 дни неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.09.2014 г., като е потвърдено решението в останалата част и са присъдени следващите се разноски. Искането е за отмяна на постановения акт и решаване на въпроса по същество с отхвърляне на предявения иск. С определение № 996 от 2.11.2015 г. е допуснато касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: Дължи ли съгласно чл. 224, ал. 1 КТ работодателя повторно заплащане на вече платено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, по който е констатирано противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС, отразена в ТР № 4 от 27.01.2006 г. по т. д. № 4/2005 г. на ОСГТК на ВКС, решения по чл. 290 от ГПК № 564 от 5.10.2010 г. по гр. д. № 100/10 г. на III г. о. и № 289 от 19.10.2011 г. по гр. д. № 618/10 г. на III г. о. В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Върховен касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, по въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, намира следното: Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, работникът или служителя има право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Целта на обезщетението е да се компенсира работещия за това, че реално не е ползвал полагащия му се отпуск. Когато работодателят установи, че реално е изплатил дължимото обезщетение на работника или служителя, съдът не може да го осъди повторно да го заплати, защото по този начин едната страна се обогатява за сметка на другата. Имайки пред вид така дадения отговор, постановеният въззивен акт е неправилен и следва да бъде отменен, поради следното: Не се спори, че ищецът С. Н. Ш. е работил по трудово правоотношение във [фирма], където е заемал длъжността "капитан на кораб "Батя" срещу трудово възнаграждение в размер на 3 035 щатски долара. Трудовото му правоотношение е прекратено със заповед № 59 от 11.03.2014 г. по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1 КТ. Предявил е иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за периода от 10.01.2013 г. до 11.03.2014 г. /31 дни/, като е твърдял, че договореното със споразумение № 2 от 11.02.2014 г. обезщетение не му е заплатено. В това споразумение страните са се договорили, че "на основание чл. 224, ал. 1 от КТ на работника ще се изплати обезщетение за неизползвания годишен отпуск по чл. 155 КТ, ако има такъв към момента на прекратяването" и че за месец март 2014 г. работодателят дължи на служителя "брутна заплата в размер на 3 683.33 долара". Със заключение на приета по делото експертиза е установено, че за процесния период от 10.01.2013 г. до 11.03.2014 г. ищецът е имал право на 29 дни платен годишен отпуск /25 дни за 2013 г. и 4 дни за 2014 г./ На същия са начислени по ведомост за месец март освен следващото му се трудово възнаграждение за месеца, още и: за 3 дни, разрешен му със заповед № 34 от 3.03.14 г. на управителя на дружеството отпуск за периода 6.03.14 г. - 10.03.14 г. в размер на 658.59 лв. и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за 26 дни в размер на 3 951.54 лв. Сумата е била реално изплатена с два банкови превода /на 14.05.2014 г. за 1 858.67 щатски долара и на 30.05.2014 г. за още 1 858.67 щатски долара/ чрез У. Б. по сметката на ищеца. Преводните нареждания са приложени по делото и приети като доказателства. Независимо от безспорните доказателства, установяващи изплащане на дължимите суми, въззивният съд е преценил, че следва да ги игнорира за сметка на споразумението, в което като размер на възнаграждение за месец март 2014 г. е посочена сумата от 3 683.33 долара /при договорено в трудовия договор 3 035 щатски долара/. Съдът не е възприел довода на страната, че сумата е 3 683.33 долара, защото освен договореното възнаграждение от 3 035 щатски долара включва и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, като е счел, че споразумението трябва да бъде приложено стриктно, защото подбудите за сключването му са ирелевантни, подписано е доброволно от страните и не е оспорено от ответника. Настоящият съдебен състав не възприема изводите на въззивния съд. Споразумението е договор, който при спор, следва да бъде тълкуван от съда, съгласно чл. 20 ЗЗД, за да се установи действителната обща воля на страните. При тълкуването правилото е, че отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В случая споразумението е "за прекратяване на трудов договор", сключено е на датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение - 11.03.2014 г. и цели окончателно уреждане на отношенията между работодател и служител. В същото се съдържа изразена от работодателя воля за заплащане на основание чл. 224, ал. 1 КТ на обезщетение за неизползвания годишен отпуск по чл. 155 КТ, поради което поетият ангажимент за заплащане на трудово възнаграждение за месец март 2014 г. в размер на 3 683.33 долара, при договорен в трудовия договор размер от 3 250 долара, следва да се разглежда във връзка с изразената воля за заплащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. Като не е съобразил изложеното и безспорно установеното с ангажираните по делото доказателства реално заплащане /по сметката на ищеца/ на претендираното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен. Вместо него следва да се постанови друг, с който иска да се отхвърли като неоснователен. С оглед на изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение