Определение № 5403 от 19.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4669/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от И. А. А. от [населено място], общ. Велинград, обл. Пазарджик срещу Определение № 1630 от 06.04.2026 г. на Административен съд – Пазарджик по административно дело № 344/2026 г. С обжалваното определение съдът отхвърля искането на жалбоподателя за спиране на предварителното изпълнение на Заповед № GPAM-1397151 от 11.03.2026 г. на старши полицай в Районно управление Велинград към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Пазарджик, с която спрямо него е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство (ППС) – лек автомобил Сузуки Град Витара с рег. № [рег. номер], за срок от 6 месеца. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно. Обосновава, че оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като съдът не е оценил достатъчно представените медицински документи, които установяват, че лишаването на частния жалбоподател от възможността да полза автомобила си ще му причини значителни и трудно поправими вреди, изразяващи се в това, че ще му е невъзможно да се придвижва, ще се влоши здравословното му състояние и ще му бъде ограничен достъпът до медицинска помощ. Обосновава още и несъразмерност на приложена мярка към преследваната цел, предвид че автомобилът е ползван без негово знание и съгласие от неговия внук, а личните права са ограничени непропорционално. Иска да се отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да се спре допуснатото предварително изпълнение на мярката. Частният жалбоподател се представлява от адв. К. Узунов от Адвокатска колегия - Пазарджик. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд – Пазарджик отхвърля искането на И. А. А. от [населено място], общ. Велинград, обл. Пазарджик спиране на предварителното изпълнение на Заповед № GPAM-1397151 от 11.03.2026 г. на старши полицай в Районно управление Велинград към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Пазарджик. Съдът приема, че искателят не е посочил конкретни вреди по вид и размер, които би му причинило принудителното изпълнение. Изтъква, че ТНР 44,6% не обосноват настъпването на значителни и трудно поправими вреди за искателя, още повече същият може да управлява друг автомобил или да се придвижва по друг алтернативен начин. Заключава, че не са доказани нито значителни и трудно поправими вреди, нито личен интерес, който да надделява над обществения такъв, който предварително изпълнение на оспорваната заповед обезпечава. С оглед изложеното съдът прави краен извод, че не се доказват предпоставките за спиране на допуснатато по закон предварително изпълнение на оспорената заповед, поради което отхвърля искането, с което е сезиран. Определението е валидно, допустимо и правилно. Изпълнението на невлязъл в сила индивидуален административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато по силата на закон, какъвто е настоящия случая предвид разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, обичайно има сериозно въздействие в правната сфера на адресатите на акта, който предварително следва да понесат задълженията или ограниченията, които се налагат с още невлязлия в сила индивидуален административен акт. Така предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт имплицитно съдържа в себе си и възможността изпълнението да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. В определени случаи, законодателят е разпоредил изрично в правна норма, че обжалването няма суспензивен ефект, освен ако съдът разпореди друго. Предпоставката, при която съдът може да спре допуснатото по закон предварително изпълнение – какъвто е настоящият случай с оглед на разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, е възможността предварителното изпълнение да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Доказателствената тежест за тази факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е на искателя. Тъй като става въпрос за изключение от принцип тълкуването на законовите предпоставки е само stricto sensu. Частният жалбоподател действително в първоначалното си искане не е посочил конкретни значителни и трудно поправими вреди, които ще понесе от предварително изпълнение на оспорената заповед. Всъщност единственият довод по искането е, че „автомобилът е необходим за ежедневното ми придвижване предвид здравословното ми състояние. Налице са медицински документи, удостоверяващи трайни затруднения при придвижване. Лишаването от възможност да ползвам автомобила сериозно затруднява нормалния ми живот и води до несъразмерни последици спрямо целта на мярката“. Правилен и съответен на закона е изводът на съда, че в случая искателят може да поиска съдът да спре предварително изпълнение само въз основа на нови обстоятелства, които обосновават настъпването в неговата правна сфера на значителни или трудно поправими вреди. В случая такива нито са заявени, нито са доказани, поради което искането законосъобразно е преценено като неоснователно. С оглед липсата на конкретни твърдения и доказателства за тях съдът е бил лишен от възможността да направи преценка относно значимостта на вредите. С частната жалба е потвърдено отново искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта, тъй като лишаването на частния жалбоподател от възможността да използва автомобила си ще доведе до невъзможност за нормално придвижване, влошаване на здравословното му състояние и ограничен достъп до медицинска помощ. Представени са: трудов договор от 11.03.2026 г., амбулаторен лист от 21.04.2026 г., етапна епикриза за периода 01.01.2026 – 22.04.2026 г., карта за оценка на физическата годност за водач на ППС и Решение №1310/23.08.2005 г. на Върховния касационен съд, с което е оставено в сила решение от 04.02.2003 г. на Пловдивския апелативен съд по гр.дело №1516/2002 г. Представените, пред настоящия съд, доказателства установят, че искателят през 1998 г. след злополука по време на работа е преживял сериозно медицинско лечение на получените травми в резултат, на което е останал със [заличен текст] и му е призната трайно намалена работоспособност – 44,6%. Въпреки това, има заключение, че има физическа възможност да управлява моторни превозни средства от категория В1, В и ВЕ. В представените медицински документи няма предписание, че лицето следва да се движи ограничено или да ползва задължително автомобил. Житейско оправдано е да се очаква, че при преживяната травма и трайно намалена работоспособност физическото натоварване на искателя му причинява затруднения и неудобства, но в случая предварително изпълнение за оспорената заповед няма пряко отношение към тях. Затрудненията в придвижването му са следствие не от приложната принудителна мярка или нейното предварително изпълнение, а от преживяната травма и последвалото лечение през 1998 година. Представените нови доказателства да прегледи от 21 и 22.04.2026 г. не променят този извод, нито в тях има предписание, което да обоснове, различен извод. Правилен в тази връзка е изводът на първоинстанционния съд, че приложената мярка не ограничава правото на искателя да управлява автомобил, поради което той може да ползва друг такъв различен от този, който е обект на приложената мярка или въобще да намери друг алтернативен начин на придвижване. Здравословното състояние на искателя не е влошено в следствие на изпълнението на мярката предвид, че същият е [възраст], т.е. е значително след пенсионна възраст, а на 11.03.2026 г. е сключил трудов договор за длъжността „машинист на пътно строителни машини“, изпълнението, на която е свързано със значително натоварване. Въз основа на тези факти и доказателства не може да се направи еднозначен извод, дали здравословните оплаквания от медицинските прегледите от 21 и 22.04.2026г. се дължат на поетите нови трудови задължения или обстоятелството, че не може да ползва личния си автомобил. Всъщност приложената административна мярка се отнася до прекратяване на регистрацията на личния автомобил на искателя, което както беше посочено по-горе не ограничава правото му да управлява моторни превозни средства и да се придвижва с тях, и не влияе пряко на здравето на лицето. Предварително изпълнение на приложената принудителна мярка не може да ограничи достъпа на лицето до медицинска помощ, преди всичко тъй като самата мярка няма такъв предмет и характер, а освен това представените с частната жалба доказателства за проведени медицински прегледи след издаването на оспорената заповед, доказват, че при необходимост искателят е получил необходимата медицинска помощ. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че незабавното изпълнение на заповедта е предвидено в обществен интерес, на който не е противопоставим друг личен на искателя интерес със същата степен на значимост. Обстоятелството, че автомобилът е ползван от друго лице без негово знание и съгласие на частния жалбоподател не доказва несъразмерност на приложената мярка, каквото е твърдението на последния. Напротив мярка е насочена именно към собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, което не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство. Целта е да се гарантира, че по пътища отворени за обществено ползване ще се движат моторни превозни средства, управлявани от водачи, които са правоспособни с оглед осигуряване на безопасността при движението по пътищата. В случая мярката е приложена спрямо искателя като собственик на автомобил, който е управляван от друго лице, което не е правоспособен водач, поради което създава повишен риск от произшествия при движението по пътищата. Обстоятелството, че това лице е ползвало автомобила без знанието и съгласието на собственика е ирелеватно към преценката съразмерността на приложната мярка, тъй като явно собственикът не може да окаже необходимия контрол нито върху собствения автомобил, нито върху поведението на третото лице, което го е ползвало, именно поради това законодателят е предвидил прекратяване на регистрацията на автомобила, за да се гарантира, че последният няма да бъда ползван от неправоспособен водач, независимо дали със или без знанието на собственика. Налага се извод, който потвърждава и заключението на първоинстанционния съд, че искането за спиране на предварително изпълнение на оспорената заповед е неоснователно. Други конкретни нови факти и обстоятелства частният жалбоподател не сочи, поради което искането му за спиране на допуснатото предварително изпълнение на административния акт, правилно е преценено от първоинстанционния съд като необосновано и недоказано, и съответно отхвърлено. С оглед на горното, доводите на частния жалбоподател за неправилност на обжалваното определение са неоснователни. Определението е правилно, съответно е на закона и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 235 АПК Върховният административен съд, Седмо отделение