Определение № 4773 от 09.05.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4058/2025 г.

31относно защита на личността относно актовете на административните органи ,; чл.6 и чл.7 от Приложение към препоръка№R

10на Комитета на министрите към държавите – членки, относно кодексите за поведение на държавните служители; „препоръки на ЕС и Европейски директиви в тази насока“. С обжалваното определение №8061 от 10.03.2025г. АС – София - град е прекратил производството по делото, като приел, че не са били отстранени нередовностите на така подадената искова молба, тъй като ищецът не конкретизирал в крайна сметка исковата си претенция по чл.2в или по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, не били посочени конкретни факти, с които са били нарушени нормите на правото на ЕС, като вместо това било направено ново процесуално искане по чл.128а, ал.1 АПК. Обърнато било внимание на твърде общите според АССГ твърдения за съществено нарушение правото на ЕС, което не било конкретизирано в детайли, а вместо това била посочена практика на ЕСПЧ, касаеща общо задължение на всеки съд да разгледа основните доводи на страните, както и техните специфични, относими и важни доводи. Констатирано било и това, че не са били изпълнени указанията да бъдел определен времевият период на претърпените неимуществени вреди, за който се търси компенсация, който период да бъде обоснован, с конкретно извършени в този времеви диапазон действия на съответни длъжностни лица или на породено правно действие на конкретни административни актове. Присъдил е и разноски в полза на единия от ответниците. Определението е валидно, допустимо и правилно. За да бъде разгледан искът за обезщетение за вреди по реда на ЗОДОВ, той следва да бъде основан на твърдения за вреди /имуществени - загуби или пропуснати ползи и/или неимуществени вреди/, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи или длъжностни лица в тях, както и да отговаря на всички изисквания по чл. 127 и чл. 128 ГПК, приложим на основание чл. 204, ал. 5 АПК. На първо място съдът намира за необходимо да припомни, че правната квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК. Задължението да квалифицира исковата претенция е на съда, на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК. В тази връзка от уточненията на ищеца съдебният състав достига до извод за това, че в конкретния случай се касае за производство, чиято претенция се основава на чл.2в ЗОДОВ, препращащ субсидиарно към разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Отговорността по чл.2в, ал.1 ЗОДОВ по силата на самата норма може да бъде ангажирана в две отделни хипотези - за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд. В първата хипотеза отговорност при допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС за служебните актове и действия на своите служители и органи носи администрацията, т.е. изпълнителната власт и то при условията на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Във вторият случай отговорност за такова нарушение носят административните съдилища и ВАС за правораздавателната си дейност. С първоначално предявената искова молба, както и в по-късните уточнения е претендирано обезщетение по реда на всяка от двете хипотези. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Отговорността не се презюмира от закона и затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки на нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред,, настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При изначална липса на отменен административен акт, исковата претенция против юридическото лице, законен представител на администрацията и нейните органи, е недопустима. Идентичен в конкретната хипотеза е случаят и със сочените действия на публичния изпълнител. Касае се не за фактически такива, а за дейност, обективирана в правни актове, които не се твърди да са били оспорени и съответно отменени, т.е. не е налице една от предпоставките по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, вр. чл.2в, ал.1 ЗОДОВ. Не може да бъде основание за обратен правен извод обстоятелството, че се излагат твърдения за нищожност на РА и Решението на ОДОП. Тези съдебни актове са преминали двуинстанционен съдебен контрол, приключил с влязъл в сила съдебен акт по съществото на спора. Според разпоредбата на чл.168, ал.2 АПК предметът на съдебен контрол включва и служебна проверка за валидността на акта, т.е. за това дали същият е нищожен, без значение дали подобен довод е бил наведен от страна на жалбоподателя или не. Съгласно посочената разпоредба Съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това. В този смисъл преразглеждане на този въпрос в исковото производство е недопустим. Исковата претенция по чл.2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ не може да бъде използвана като алтернативен способ за преразглеждане на решени с влезли в сила, т.е. стабилни административни актове. По друг начин стои въпросът с втората хипотеза на чл.2в, ал.1 ЗОДОВ. Отговорността за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд е отговорност именно за вредите, причинени в тяхната правораздавателна дейност, каквото е твърдението на ищеца. Същият обаче, както правилно е конкретизирал това и първоинстанционния съд, не сочи като налични някои от допълнителните предпоставки, визирани в разпоредбата на чл.2в, ал.1 ЗОДОВ, чийто смисъл и съдържание бива изведено от практиката на Съда на Европейския съюз. Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия: когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Тежестта на доказване на посочените предпоставки е за ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. В случая от страна на ищеца се претендира допуснато нарушение на правото на ЕС, конкретизирано в разпоредбата на чл. 41 и чл.47 ХОПЕС, константната практика на съда на ЕС, чл. 4, § 3 от ДЕС както и на чл.1 от Протокол 1 и чл.8 ЕКПЧ. Наред с това най-общо биват цитирани и правни актове на Съвета на Европа, сред които т.3 и т.4 от основните принципи на Препоръка на Съвета на Европа R№80 относно упражняването на дискреционна власт от АО, чл. II от Резолюция

31относно защита на личността относно актовете на административните органи ,; чл.6 и чл.7 от Приложение към препоръка№R

10на Комитета на министрите към държавите – членки, относно кодексите за поведение на държавните служители; „препоръки на ЕС и Европейски директиви в тази насока“. По отношение на международните правни актове на Съвета на Европа изобщо липсва спор, че същите не представлява елемент както от първичното, така и от вторичното право на Съюза, доколкото към настоящият момент Европейският съюз не е член на тази международна организация, както и на приетата от нея ЕКПЧ. Връзката с нея е само опосредена, доколкото Европейския съюз признава ЕКПЧ като източник на вдъхновение и водещ принцип за тълкуване на основните права в рамките на ЕС. Това сътрудничество между ЕС и ЕКПЧ се извежда от член 6, параграф 3 на Договора за Европейския съюз (ДЕС), който гласи, че основните права, гарантирани от ЕКПЧ, представляват общи принципи на правото на ЕС. Що се отнася до позоваването на ищеца за допуснато нарушение от страна на ответната администрация на нормите на чл.41 и чл.47, §1 ХОПЕС, уточнено от страна на настоящия съдебен състав следва да бъде и това, че действието на ХОПЕС не е всеобхватно и безусловно спрямо вътрешните правоотношения на държавите членки, а поставя защита единствено спрямо тези обществени отношения, които попадат „в приложното поле на общностното право“, което обстоятелство е изведено от СЕС като общ принцип в Решението по дело C-260/89. В конкретния случай се сочи като нарушена разпоредбата на чл.4§3 от ДЕС. Същата норма гласи „По силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите-членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза.“ Такапосочената като нарушената правна норма няма за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, поради което тази предпоставка не е налице. Неотстраняването на нередовността в исковата молба, посочена в указанията на първоинстанционния съд, касаеща разясняване на механизма на въздействие на нарушената норма върху вредоносния резултат също е съществена и действително не е била превъзмогната. Тя следва да разясни на ответната страна конкретно и ясно каква е пряката причинно-следствена връзка между сочената за нарушена норма и претърпяната от частноправния субект вреда, за да е способен ответника да се защитава пълноправно срещу твърденията на ищеца. В конкретния случай имуществените вреди се сочат като резултат от разпоредено имущество на стойност под пазарната, но доколкото същото се сочи да е собственост на трето – юридическо лице, изобщо не става ясно, как такатвърдяната загуба пряко е рефлектирала върху правната сфера на ищеца. Правилата, уреждащи режима на облагане доходите на физическите лица не са предмет на уреждане от страна на общностното право, тъй като сферата на прякото данъчно облагане не се регулира пряко от европейските правни норми. Въпреки това няколко директиви и практиката на Съда на Европейския съюз установяват хармонизирани стандарти за данъчното облагане на доходите на дружествата и на физическите лица, но в исковата молба конкретна норма от конкретна директива в тази сфера, която да е била нарушена, не се сочи. С оглед изложеното по-горе и при липсата на редица от елементите, обосноваващи ангажирането на отговорността на държавата по чл. 2в, вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за съществено нарушение на правото на ЕС, а именно липсата на отменен като незаконосъобразен административен акт, липсата на обяснена причинна връзка на имуществени вреди и такава отмяна и липсата на доказано нарушение на съюзни норми, води на правилния извод изведен от съда, че не са налице предпоставките за предявяване на подобен иск и след като тези слабости не са били отстранени, въпреки дадените от страна на първоинстанционния съд указания, правилно същият е прекратил производството и върнал исковата молба, която може да бъде предявена повторно след надлежно формулиране всеки от изискуемите елементи за допускане разглеждането на подобен иск. Въз основа на изложеното, обжалваното определение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила.