Определение № 4522 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3312/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 19094/15.07.2024 г. на О. А. Ш. срещу определение № 1569/25.06.2024 г. по в. гр. д. № 1158/2024 г. на Апелативен съд – София. С него е върната въззивната жалба, подадена от О. Ш., против решение № 1149/28.02.2024 г. по в. ч. гр. д. № 10107/2022 г. на Софийски градски съд. В частната жалба се правят оплаквания за незаконосъобразност на определението. Жалбоподателят излага твърдения, че съдът е бил сезиран с иск с правна квалификация чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат от законодателна дейност на Народното събрание, извършена в нарушение на правото на Европейския съюз, в частност принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, поради което дължимата държавна такса е следвало да бъде определена съобразно разпоредбата на чл. 9а ЗОДОВ вр. чл. 2а, т. 1 ТДТССГПК. Ето защо съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, определяйки служебно цената на иска, съответно дължимата държавна такса в размер, различен от 5 лева. Сочи се, в случай че съдът е считал исковата молба за нередовна и указания на въззивния съд за неизпълнени, той е следвало да върне исковата молба и да прекрати производството на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение e прието, че с решение № 1149/28.02.2024 г. по гр. д. №10107/2022 г. на СГС е отхвърлен предявеният от О. Ш. срещу Народно събрание осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от общо 906 268, 44 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, поради приемането на §7 от ПЗР на ЗИ на Закона за българското гражданство /обн. ДВ, бр. 26 от 01.04.2022 г./. Въззивният съд е посочил, че нито в исковата молба, нито в хода на първоинстанционното производство, ищецът е твърдял, че приемането на посочената разпоредба нарушава правна норма или принцип на правото на ЕС, от което да се направи извод, че предявеният иск е с правна квалификация чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ. Разяснено е, че отговорността за вреди от нарушение на правото на ЕС по смисъла на чл. 4, § 3 ДЕС е специална деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на определени материалноправни предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС: 1. нарушена конкретна правна норма от правото на ЕС или нарушен принцип, установен от правото на съюза; 2. нарушените правни норми на общностното право да предоставят права на частноправни субекти; 3. нарушението да е достатъчно съществено и 4. нарушението, респ. неизпълнението на задължението на държавата, да е в причинно-следствена връзка с настъпилия за засегнатото лице вредоносен резултат (вреди). Съдът е констатирал, че ищецът не се е позовал на нарушение на конкретни правни норми или принципи от правото на ЕС с приемането на §7 от ПЗР на ЗИ на Закона за българското гражданство. Едва във въззивната жалба, и то неконкретизирано е наведено твърдение за нарушени принципи на правото на ЕС, с което жалбоподателят е направил опит да промени предмета на исковата си претенция, с която е сезиран първоинстанционният съд. С тези аргументи съдът е приел, че правната квалификация, дадена от първа инстанция – чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е съобразена с константната практика на ВКС, в която се приема, че за вреди, причинени от незаконосъобразна законодателна дейност на Народното събрание, искът се квалифицира по чл. 7 КРБ, вр. чл. 49 и чл. 45 ЗЗД. Освен това съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на предявения иск, а определянето й е задължение на сезирания съд и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, и от заявеното в петитума. При тези съображения, с определение от 07.05.2024 г., въззивният съд, като е констатирал нередовност на въззивната жалба, е дал указания на ищеца да внесе държавна такса по предявения иск по чл. 49 ЗЗД в размер на 2% от обжалвания материален интерес. О. Ш. е изразил несъгласие с така с дадените указания и е внесъл държавна такса от 5 лева, тъй като предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 2в ЗОДОВ. С протоколно определение от 06.06.2024 г. въззивният съд е дал последна възможност за представяне на документ за внесена държавна такса в посочения размер в едноседмичен срок от съобщението, което е получено на 14.06.2024 г. Посочил е, че не е сезиран с редовна въззивна жалба, а няма и задължение да остави без движение исковата молба за уточняване на претендираната сума с оглед констатирано несъответствие между обстоятелствената й част и петитума. Постановил е връщане на въззивната жалба и прекратяване на производството по делото. Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира, че обжалваното определение е валидно, процесуално допустимо и правилно, поради което следва да се потвърди. Аргументите за това са следните: Препис от протоколно определение от 06.06.2024 г., съдържащо указания за отстраняване на констатирани в подадената въззивна жалба нередовности, е връчен надлежно на процесуалния представител на жалбоподателя на 14.06.2024 г. По делото липсва доказателство за внасяне на дължимата държавна такса в определения срок. Въззивният съд е посочил, че искът е по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, поради което разпоредбата на чл.9а ЗОДОВ вр. чл. 2а, т. 1 вр. чл. 18, ал. 1 ТДТССГПК, предвиждаща дължимост на държавна такса от 5 лева при предявен иск по ЗОДОВ, е неприложима. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът твърди претърпени имуществени вреди в резултат на приети промени в сила от 01.04.2022 г. в Закона за българското гражданство, за които се прави оплакване, че се намират в противоречие с Конституцията на Република България. Не се сочи нарушение на правна разпоредба или принцип на правото на ЕС. Едва с въззивната жалба О. Ш. е заявил, че промените в цитирания закон се намират в противоречие с правото на ЕС, без конкретни твърдения. Недопустимо е внасяне на изменение във въззивното производство на основанието на иска съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК. В практиката на ВКС се приема, че при претенция за вреди, причинени от противоконституционна законодателна дейност на Народното събрание, искът е с правно основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. В случая не са изложени факти, които да водят до друг извод. Исковата молба е била подадена пред АССГ и с влязло в сила определение № 7395/26.09.2022г. производството по образуваното административно дело е прекратено, като последното е изпратено по компетентност на гражданския съд с констатацията, че отговорността на държавата е по реда на ЗЗД. Производството пред въззивния съд се е развило във фазата на администриране на въззивната жалба. Дадените указания на ищеца за уточняване на размера на претендираното обезщетение са свързани с преценка на цената на иска, съответно дължимата държавна такса, чието внасяне обуславя допустимостта на въззивната жалба. Съдът е дал указания за внасяне на държавна такса, изчислена съобразно по-ниския размер на ищцовата претенция, което е по-благоприятно за ищеца. Дължимата държавна такса не е внесена в определения срок, поради което не може да се счете, че въззивният съд е сезиран с редовна въззивна жалба. Ето защо, следва да се приеме, че подадената от О. А. Ш. въззивна жалба е върната правилно. С оглед изложеното частната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение, а обжалваното определение да се потвърди. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г. о.