Определение № 60766 от 11.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2194/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Т. Д. против решение № 10149 от 12.02.2021 г., постановено по гр. д. № 5567 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, 7 състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 5367 от 15.07.2019 г. по гр. д. № 15898 по описа за 2016 г. на Софийския градски съд, I-6 състав, с което е отхвърлен предявеният от Б. Т. Д. срещу В. Ц. Н. частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 26000 лв., като част от общо претендираната сума в размер на 80000 лв., престирана от ищеца на части в периода от 11.11.2011 г. до 25.10.2012 г. с оглед неосъществено основание – финансиране на производството на пчелни семейства с цел осъществяване на съвместен пчеларски бизнес.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. До кой момент в съдебното производство е допустимо да се представят доказателства от ответника, ако не са нововъзникнали, а той е разполагал с тях при подаване на отговора на исковата молба?

2. Допустимо ли е да бъде зачетено възражение, направено от ответника след срока за отговор на исковата молба, както и да се обсъждат доказателства, постъпили след преклузивния срок?

3. Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са установени, нито твърдяни в рамките на предвидените от ГПК срокове от страна в процеса?

Ответниците по касационната жалба В. А. Н. и А. В. Н. считат, че не са налице основания за допускане на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Ищецът Б. Д. е заявил в исковата си молба, че в периода от 11.11.2011 г. до 25.10.2012 г. е предоставил на ответника В. Н. общо 80 000 лв. в брой или чрез банков преводи за започване на съвместен пчеларски бизнес. До реализацията на намеренията така и не се стигнало, поради което ищецът е поискал връщане на дадените суми с нотариална покана, връчена на 13.09.2013 г. Затова е поискал от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 26 000 лв., като част от общо дължимата сума от 80 000 лв.

В отговора на исковата молба В. Н./починал в хода на въззивното производство и заменен от своите наследници В. А. Н. и А. В. Н./ е окачествил предявения иск като недопустим поради наличието на сила на пресъдено нещо. С влязло в сила решение е отхвърлен предявеният от ищеца срещу него иск за връщане на същите суми, които според ищеца са били дадени въз основа на договор за заем. В т.5 от отговора ответникът е заявил, че дори да са има извършени плащания, те са били с правно основание и са за осъществени. След отстраняване на нередовностите на исковата молба ответникът се е ангажирал да посочи конкретни основания, правопораждащи и погасяващи факти и доказателства за тях.

След дадените му с доклада в публичното съдебно заседание на 23 януари 2018 г. указания ответникът е посочил в молба от 22.02.2018 г., че плащанията са по четири договора за покупко-продажба на пчелни семейства, които са представени към молбата.

Софийският градски съд е отхвърлил така предявения иск, тъй като е приел, че страните са били в договорни отношения за закупуване на пчелни семейства и инвентар, а плащанията били извършени от ищеца въз основа на тези договори.

Пълномощникът на ищеца е подал срещу първоинстанционното решение бланкетна жалба, която е била допълнена с молба с вх. № 116339/25.09.2019 г. Едва в тази молба е конкретизирано, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като е приел договорите, представени с молбата на ответника от 22.02.2018 г., след като е изтекъл преклузивният срок, като е основал решението си на тези договори. Жалбоподателят е изтълкувал отговора на исковата молба като признание, че договорите нямат отношение към претенцията по делото и затова е необоснован изводът на първоинстанционния съд, че сумите са дадени в изпълнение на тези договори.

Софийският апелативен съд е счел, че наведените в молбата-допълнение доводи не следва да се обсъждат, тъй като са направени след изтичане на двуседмичния срок за въззивно обжалване, без да има уважителни причини за закъснението. При служебната проверка е констатирал, че решението на Софийския градски съд е валидно, допустимо и не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми. Ето защо е потвърдил първоинстанционното решение с препращане към мотивите му по реда на чл.272 от ГПК.

От изложеното дотук е видно, че формулираните от касатора въпроси нямат връзка с мотивите на въззивния съд, а касаят допуснати според него процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Оплакванията за тези нарушения са повдигнати обаче не с въззивната жалба, а с допълнението към нея, поради което не са разгледани от въззивния съд. Отказът на този съд да се занимае с доводите на касатора в допълнителната молба е съобразен с разпоредбата на чл.269 от ГПК и с цитираната в обжалваното решение практика на ВКС/решение № 101 от 9.7.2018 г. по гр. д. № 2191/2017 г. на IV ГО и № 172 от 10.04.2017 г. по т. д. № 2312–2015 г. на I ТО на ВКС/. Препращането към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 от ГПК не може да се тълкува в смисъл, че въззивният съд на свой ред е допуснал същите процесуални нарушения. Това препращане означава само възпроизвеждане на изводите на първоинстанционния съд относно материалноправните правоотношения на страните, които обуславят отхвърляне на предявения иск. Следователно така формулираните въпроси нямат значение за изхода на спора, поради което не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че евентуални процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са мотивирали касатора да обоснове въпросите си, не са допуснати. Ответникът още в т.5 на отговора на исковата молба е посочил, че плащанията на касатора имат основания, които по-късно са уточнени в допълнителна молба, поради което няма нарушение на преклузията по чл.133 от ГПК. Представянето на доказателствата към тази молба е станало своевременно след указанията в доклада съгласно чл.146, ал.3 от ГПК.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Разноски на ответниците по касационната жалба не следва да се присъждат поради липса на данни за извършването им.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение