Определение № 5578 от 22.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4261/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на Е. Д. М., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора [населено място], против Определение № 11810 от 25.03.2026 г., постановено по адм. дело № 3379/2026 г. по описа на Административен съд – София - град, в частта, с която е оставено без уважение искането му, за освобождаване от държавна такса. Частният жалбоподател релевира доводи за неправилност на обжалваното определение и моли за отмяната му. Изразява становище за това, че отказът ограничава правото му на достъп до правосъдие. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното от фактическа и правна страна: Производството е образувано по частната жалба на Е. Д. М., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора [населено място], против Определение № 11810 от 25.03.2026 г., постановено по адм. дело № 3379/2026 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта, с която е оставено без уважение искането му за предоставяне на правна помощ – назначаване на процесуален представител по реда на Закона за правната помощ. Частният жалбоподател релевира доводи за неправилност на обжалваното определение и моли за отмяната му. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното от фактическа и правна страна: Частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Жалбата е депозирана в срока по чл. 230 АПК и липсват пречки за нейното разглеждане. Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за неоснователна. Производството пред първостепенния съд е образувано по искова молба на частния жалбоподател, изтърпяващ наказание "Лишаване от свобода" в Затвора в [населено място], с която се иска на основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ да бъде осъдено Министерството на правосъдието да му заплати сумата 500 000 лв, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконното му осъждане за деяния, за които не е бил обвинен, както и за продължаващото му незаконно лишаване от свобода, подпомогнато от действията и бездействията на ответника. С исковата молба е направено искане за освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ. Във връзка с исканията на ищеца по чл. 83, ал. 2 ГПК първостепенният съдът се е произнесъл на база съдържащите се в кориците на делото писмени доказателства, а именно декларация за семейно и материално положение на заявителя. При така представените доказателства съдебният състав е направил извод, че ищецът не разполага с изискуемите средства да заплати държавна такса по делото, поради което е освободил К. Д. И. от заплащането на такава. Що се отнася до искането за предоставяне на правна помощ, съдебният състав е приел, че не са налице предпоставките на чл.23 от Закона за предоставяне на правна помощ, тъй като лицето попада в хипотезата на чл.24, т.1 от същия закон, според която правна помощ не се предоставя, когато е неоправдано от гледна точка на ползата, която тази помощ би му донесла. Съдебният състав е обосновал този правен извод на първо място с това, че изложените в исковата молба обстоятелства, на които ищецът основава своята претенция, са ясни и конкретни, като самата искова молба е редовна и за исковото производство не се изисква задължително процесуално представителство. Посочените правни констатации и правните изводи на съдебния състав са станали основание да бъде постановен оспорения отказ на ищеца да бъде предоставена правна помощ. Оспореното определение, в частта, с която е отказано предоставяне на правна помощ, настоящата съдебна инстанция намира за валидно, допустимо и правилно. Действително, правилен се явява изводът на първоинстанционния съд, че за съдебно административните производства по АПК не е предвидена задължителна адвокатска защита съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗПП и предоставянето на правна помощ е изцяло по преценка на съда, след като се вземат предвид всички обстоятелства по чл. 23, ал. 2 от ЗПП. Съгласно чл. 23, ал. 2 от ЗПП правна помощ може да се предостави, когато страната по административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. Правилно и обосновано Адм. С-София-град е приел, че е налице предпоставката на чл.24, т. 1 от ЗППП, тъй като предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето предвид ясното изложение на фактите и липсата на нередовност в конкретната искова молба. В подкрепа на посочените от първоинстанционния съд аргументи следва да бъде отбелязано, че правната квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК. При ясно и конкретно изложени факти от страна на ищеца, задължението да квалифицира исковата претенция е на съда, на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК, вр. чл.144 АПК. Видно от оспореното определение съдебният състав на база на изложеното от ищеца като факти не е бил затруднен да направи тази правна квалификация, което подкрепя изводите на АССГ за редовност на исковата претенция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,