Определение № 2062 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1154/2025 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. С определение №.468/4.02.25 по г.д.№.2513/24 на ВКС, състав на ІІІ ГО, подадената от М. И. Д. молба с вх.№.1558/12.04.24 и правно основание чл.303 ал.1 т.4 ГПК е оставена без разглеждане като недопустима и като останала нередовна досежно дължимата по нея държавна такса и производството по делото е прекратено. Постъпила е частна жалба от М.Д., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение е прието, че съгласно чл.303 ал.1 т.4 ГПК заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила решение, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. Молителят е посочил само едно влязло в сила съдебно решение - решение №.84/12.04.23 по г.д.№.425/20 на Поморийски районен съд, с което е отхвърлен предявен от него срещу Министерство на правосъдието /МП/ иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт - т.е. разрешен е материалноправен спор по същество. Това решение е влязло в сила, тъй като с влязъл в сила съдебен акт е върната въззивната жалба, с която е атакувано, на основание чл.262 ал.2 т.2 ГПК поради не внасяне на дължимата ДТ в размер на 195лв-разпореждане №.836/07.06.23 по г.д.№.425/20 за връщането й е потвърдено с определение №.2401/27.09.23 по ч.г.д.№.1509/23 на ОС Бургас, изменено по реда на чл.248 ГПК с определение №.2921/20.11.23 по същото дело, и недопуснато до касационно обжалване по реда на чл.274 ал.3 ГПК с определение №.1252/19.03.24 по ч.г.д.№.825/24, ІV ГО, а определение №.2921/20.11.23 по реда на чл.248 ГПК е потвърдено с определение №.1253/19.03.24 по ч.г.д.№.826/24, ІV ГО. От друга страна, като влезли в сила съдебни актове, на които противоречи влязлото в сила реш.№.84/ 12.04.23 по г.д.№.425/20 на Поморийски районен съд, са посочени именно горецитираните определения и разпореждания, както и определение №.537/19.09.22 по в.ч.г.д.№.367/22 на ОС Ямбол - с което е отменено определение №.127/23.06.22 по г.д.№.380/21 на Тополовградски районен съд за прекратяване на дело по иск по чл.2в ЗОДОВ, предявен от молителя срещу МП, като то е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия и решаване на спора по същество от районния съд, и решение №.257/19.05.23 по в.г.д.№.151/23 на ОС Ямбол, с което е обезсилено решение №.54/16.12.22 по г.д.№.380/21 на Тополовградски районен съд и делото по иска по чл.2в ЗОДОВ е върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд със задължителното участие на прокурор. Отразено е, че както с горепосочените разпореждане и определения, така и с решение №.257/19.05.23 по в.г.д.№.151/23 на ОС Ямбол, не е разрешен правен спор по същество, като тези съдебни актове не се ползват със сила на пресъдено нещо. Поради това и молбата за отмяна с правно основание чл.303 ал.1 т.4 ГПК не притежава годен предмет, а именно - две влезли в сила решения, разрешили със сила на пресъдено нещо правен спор по противоречив начин. Със сила на пресъдено нещо е разрешен само един спор-този, приключил с решение №.84/12.04.23 по г.д.№.425/20 на Поморийски районен съд, и липсва друг влязъл в сила съдебен акт, който да е разрешил идентичен или преюдициален спор по различен начин, със сила на пресъдено нещо /всички останали, посочени от молителя съдебни актове (разпореждане, определения и въззивно решение), не формират сила на пресъдено нещо, а обезпечават законосъобразното протичане на исковия процес и справедливото разрешаване на материалноправния спор/. Поради това, като насочена срещу съдебни актове, по отношение на които извънредният способ за извънинстанционен контрол по реда на чл.303-чл.309 ГПК не намира приложение, молбата за отмяна се явява недопустима и не подлежи на разглеждане. От друга страна в процедурата по отстраняване на нередовността й е останало неизпълнено задължението на молителя за довнасяне по сметка на ВКС на държавна такса в размер на още 195 лв., дължима на основание чл.18 ал.1 ТДТССГПК /срокът е изтекъл, а молителят е заявил, че няма да я внася/, поради което производство подлежи на прекратяване и на това основание. Така постановеното определение е правилно и законосъобразно. Отмяната по чл.303 ГПК е средство за извънинстанционен контрол на влезли в сила съдебни решения. Тя не е фаза, стадий на исковия процес, обжалване. Развива се след като решението е влязло в сила и процесът е приключил. Поради това и е самостоятелно, извънинстанционно производство, чрез което могат да се контролират не всички видове порочни решения и всички техни пороци – а само тези решения, които са неправилни поради някоя от причините, визирани в чл.303 ГПК. Основанията за отмяна са лимитативно изброени разпоредбата на чл.303 ГПК и не могат да се прилагат разширително. Заинтересованата страна може да иска отмяна на влязлото в сила решение на основание чл.303 ал.1 т.4 ГПК, когато между същите страни, за същото искане, на същото основание, са постановени две влезли в сила решения, които си противоречат. На отмяна подлежат само съдебни актове, които разрешават със сила на пресъдено нещо конкретен материалноправен спор – т.е. които са задължителни за страните, техните правоприемници и наследници, и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани. Поради това не подлежат на отмяна определенията по движението на делата, актовете по охранителните производства, актовете, за които законът предвижда защита по друг ред, отменителните решения на второинстанционните съдилища и др. подобни, в това число въззивните решения, с които се обезсилва първоинстанционно решение като недопустимо и делото се връща на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия и за решаване на спора по същество-каквото е решение №.257/19.05.23 по в.г.д.№.151/23 на ОС Ямбол. В гореизложения смисъл са задължителни разрешения в т.2 ППВС №.2 от 29.IX.77 по г.д.№.1/77, запазили и понастоящем своето действие, и ТР №.7/14 от 31.07.17 на ОСГТК на ВКС, постановено при действието на новия ГПК. В последното изрично е прието, че институтът на отмяната се прилага не към всички актове на съдилищата, а само към определена категория такива - решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, и определения, имащи техните правните последици, към които единствено могат да се отнесат и предвидените основания за отмяна по чл.303 и чл.304 ГПК; в т.6 от същото се сочи, че не подлежат на отмяна по реда на чл.307 ГПК определенията, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, с изключение единствено на определението за прекратяване на делото поради отказ от иска, последното ползващо се със сила на пресъдено нещо. Както вече беше отразено, определенията, сочени от молителя като противоречащи на единствения влязъл в сила съдебен акт, разрешаващ спор със сила на пресъдено нещо – решението на Поморийския районен съд, не са постановени по отказ от иска, не се ползват със сила на пресъдено нещо, не представляват актове по смисъла на чл.303 ал.1 т.4 ГПК, и поради това не могат да обусловят отмяна на горепосоченото влязло в сила решение №.84/12.04.23 по г.д.№.425/20 на Поморийски районен съд. Към настоящия момент не се сочи съдебен акт, който да попада в категорията на тези, които позволяват допустимо развитие на производство по реда на чл.303 и следващите ГПК на основание чл.303 ал.1 т.4 ГПК във връзка с горецитираното решение. Предвид изложеното само на това основание, поради липса на посочени две влезли в сила решения, разрешили със сила на пресъдено нещо правен спор по противоречив начин, молбата за отмяна се явява недопустима. Отделно от изложеното е налице и второ, самостоятелно основание, препятстващо разглеждането й. Доколкото дължимата държавна такса, чието редовно внасяне е предпоставка за това, се определя съобразно чл.18 ал.1 ТДТССГПК /за обжалване пред въззивна инстанция и по молба за отмяна се събира такса в размер 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес/, в случая тя не е била внесена в цялост в срок. Същата възлиза на 200лв. – тъй като решение №.84/12.04.23 по г.д.№.425/20 на Поморийски районен съд, чиято отмяна се търси, е постановено по предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 10 000лв., и именно неплащането на дължимата държавна такса за обжалването му с въззивната жалба – 2% от горната сума, е станало причина за връщането на последната с влязъл в сила съдебен акт /развитието на производството по обжалване на разпореждането за връщане е подробно описано по-горе/. В случая молителят е внесъл само 5лв. ДТ и следователно нередовността на молбата за отмяна не е била отстранена. С оглед всичко изложено по-горе частната жалба на М. И. Д. срещу определение №.468/4.02.25 по г.д.№.2513/24 на ВКС, състав на ІІІ ГО, е неоснователна и то следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,