Решение № 3450 от 26.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 113/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на кмета на община Самоков, чрез юрк. Д. Оцетова като процесуален представител, против решение № 1411 от 10.11.2025 г., постановено по адм. дело № 1348/2024 г. по описа на Административен съд - София област. Излагат се доводи за неговата неправилност поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Оспорват се решаващите изводи на съда за неясен адресат на обжалваната заповед и липсваща преценка относно търпимостта на процесния строеж, с твърдения, че същият е собственост на К. М. С. и е незаконен, като не са налице основанията за търпимост по §16, ал.1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал.1 ПРЗ на ЗИДЗУТ. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и за присъждане на разноски. Ответникът – К. М. С., чрез пълномощника си адв. Н. Григоров, в писмен отговор и в писмено становище, счита касационната жалба за неоснователна, а оспореното решение – за правилно и иска да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която съдебният акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. С оспореното решение, по жалба на К. М. С., съдът е отменил заповед № ОСК24-РА30-8/25.10.2024 г. на кмета на Община Самоков, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: "масивна сграда", разположен в ПИ с идентификатор 65231.903.90 по КККР на гр. Самоков, източно от сграда с идентификатор 65231.903.90.3, със застроена площ 63 кв.м., дължина - 10,00м., ширина - 6,30м. и височина – 2,30м., изграден от тухлена зидария с двускатен покрив. За да постанови горния резултат, съдът приема, че заповедта е постановена от компетентен орган, но не съответства на изискванията за форма и съдържание по чл. 59, ал. 2 АПК, а при издаването й са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Според изложените съображения, в оспорения административен акт, в разпоредителната му част /диспозитива/, не е посочен конкретен адресат на задължението за премахване на строежа; не е отразена годината за извършване на процесното строителство и не са събрани доказателства в тази връзка в нарушение на изискванията на чл.35 и чл.36 АПК. Сочи се, че от показанията на свидетелите в съдебното производство е установено, че сградата е построена през 1979-1980г. и с оглед заключението на съдебно-техническата експертиза, би била допустима по действащите към този период устройствени планове и по правилата и нормативите за строителство, както и съгласно сега действащия закон. По тези съображения, съдът формира крайния си извод за основателност на подадената жалба и отменя обжалваната заповед. Оспореното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели и до неправилно приложение на материалния закон. Настоящият състав споделя изводите на съда за наличие на компетентност на издателя на процесната заповед – кмета на община Самоков, доколкото не е спорно, че разпоредената за премахване сграда е строеж по см. на §5, т.38 ДР ЗУТ, който е от пета категория по чл.137, ал.1, т.5, б. „а“ ЗУТ. Неправилни са изложените от решаващата инстанция съображения за нарушение на формата и за процесуална незаконосъобразност на оспорената заповед поради липса на ясен адресат. В мотивите на административния акт, изрично е посочено, че възложител и собственик на незаконния строеж е К. М. С., който в горното си качество е сред адресатите на заповедта за премахване съгласно чл.225а, ал.5, т.5 ЗУТ. Противно на приетото в обжалваното решение, за жалбоподателя е съществувала яснота за възникналото задължение, тъй като е депозирал възражение пред административния орган по реда на чл. 225а, ал.2 ЗУТ, както и жалба пред административния съд. В правомощията на последния е преценката дали оспорващият е сред лицата, определени от законодателя за адресати на заповедта в качеството им на възложители или извършители на строежа съобразно представените доказателства, което преценка е във връзка с приложението на материалния закон. В случая като е отменил заповедта на процесуално основание без да са налице основания за това, съдът е постановил неправилно решение. От друга страна, в нарушение на принципа на служебното начало в съдебноадминистративния процес и на чл. 171, ал. 5 АПК, решаващата инстанция не е установила надлежно релевантните за спора факти относно законността на строежа и времето на изграждането му, както и за допустимостта му с оглед установените режими за търпимост. В случая, обектът в заповедта е квалифициран от органа като масивна сграда без данни за предназначението й, която е идентифицирана с разположение и параметри, потвърдени в основната си част от вещото лице, с оглед на което изводите на съда за ясен предмет на премахване, са правилни. Извън горното обаче, в решението липсват констатации за това дали са издадени строителни книжа за процесната сграда, т.е. дали същата е законна, както и дали спрямо нея са приложими режимите за търпимост по § 16, ал. 1 - ал. 3 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Съдът, отделно от формалното изследване на момента на изграждане на строежа, реално не е извършил преценка за неговата търпимост. В постановения съдебен акт единствено се споменава установения чрез гласни доказателства период на строителство през 1979-1980 г. и липсата на извършена от административния орган преценка за приложимост на нормите за търпимост, но не е изследвана допустимостта на строежа. В разглеждания аспект, необосновано заповедта е приета за материално незаконосъобразна, без да се провери приложението на разпоредбите за търпимост, в случая на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. В съдебната фаза съдът събира доказателства и служебно извършва преценка за търпимостта на наредения за премахване обект, която е пряко обвързана с резултата на правния спор, доколкото един незаконен строеж не би подлежал на премахване, ако е търпим. В тази връзка административният съд като инстанция по същество е следвало след като е установен момента на изграждане на строежа, да прецени дали същият е бил допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, включително дали строежът съответства на ПУП, ако е съществувал такъв към момента на изграждане, както и дали е допустим съобразно правилата и нормативите на ЗУТ. Липсата на такова обсъждане от страна на административния орган не освобождава съда от това негово задължение, както неправилно е прието в оспореното решение. След изясняване на описаните обстоятелства е възможна и преценката за законосъобразност на обжалвания административен акт по реда на чл. 168, ал. 1 АПК и на всички основания по чл. 146 АПК. В мотивите на съдебния акт се съдържа само предположение, че строежът е допустим по ПУП и по правилата и нормативите за строителство, действали по време на извършването му, както и по сега действащия закон, без конкретни данни за относимите за горната преценка факти и доказателства. Извън горното, съдът е следвало да изиска доказателства и да се произнесе по наведените от адресата на заповедта твърдения, поддържани и в настоящото производство, за това, че строежът е с жилищно предназначение и е единственото му жилище, което е от значение за преценката за съответствие на издадената заповед с принципа по чл.6 АПК, съответен на чл. 8, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Предвид изложеното, пропускът на съда да събере доказателствата, необходими за установяване на посочените по-горе обстоятелства, съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, вследствие на което изводът за незаконосъобразност на издадената заповед противоречи на материалния закон. Оспореното решение е неправилно на основанията по чл.209, т.3 АПК. Тъй като касационната инстанция не може за първи път да прави фактически установявания в посочения смисъл, обжалваното решение следва да се отмени, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд на основание чл.222, ал.2, т.1 АПК. При новото разглеждане съдът следва да събере доказателства, относими към преценката за законността и търпимостта на строежа и за съответствието на заповедта с чл.6 АПК вр. с чл. 8, § 1 КЗПЧОС, въз основа на които да се формират изводи за законосъобразността на оспорения административен акт. По претендираните разноски за водене на делото във ВАС, дължи произнасяне първоинстанционният съд на основание чл. 226, ал. 3 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, второ отделение