Решение № 5011 от 21.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1551/2016 г.

Решение № 5011 от 21.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1551/2016 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по две касационни жалби, подадени от директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ В. при ЦУ на НАП и от М. Й. Н.. Директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" /ДД "ОДОП"/ гр. В. обжалва Решение № 2383 от 12.11.2015 г., поставено по адм. дело № 1846/2015 г. по описа на Административен съд - В. /АСВ/ в частта, с която частично е отменен ревизионен акт № 031301106/15.08.2013 г. издаден от орган по приходите при ТД на НАП - В., потвърден с Решение № 765/14.12.2013 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - гр. В. при ЦУ на НАП, в частта, с която са определени задължения за данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2006 г. за разликата от 11076.51 лв. до 15964.34 лв. и за лихви за разликата от 8294.14 лв. до 11862.30 лв. и в частта, с която дирекция "ОДОП" В. е осъдена да заплати на жалбоподателя сума в размер на 503.01 лв. представляваща разноски по делото. Касаторът твърди наличие на касационни основания, регламентирани в чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост в посочената по-горе част. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на ново, с което да се отхвърли жалбата на М. Н. в обжалваната част. Претендира разноски за двете инстанции. М. Й. Н. обжалва решението в частта, в която е отхвърлена жалбата ? против ревизионен акт № 031301106/15.08.2013 г. издаден от органите на ТД на НАП - В., потвърден с Решение № 765/14.12.2013 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - гр. В. при ЦУ на НАП. Касаторът излага доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания, регламентирани в чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в касационната жалба, се претендира отмяна на съдебното решение, с което да се отмени РА в обжалваната част. Отправя се искане за присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба на директора на дирекция "ОДОП" В. и за неосновтелност на касационната жалба на М. Й. Н.. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационните жалби, правилността на решението, на релевираните основания и след служебна проверка по чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбите за процесуално допустими. Предмет на обжалване пред първоинстанционния съд е бил Ревизионен акт № 031301106/15.08.2013 г. издаден от органите на ТД на НАП - В., потвърден с Решение № 765/14.12.2013 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - гр. В. при ЦУ на НАП, с който са определени задължения по Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ за 2006 г. в размер на 15 964,34 лв. и за 2007 г. в размер на 3 322,42 лв., ведно с прилежащите лихви за забава в размер на 13 865,92 лв. Пред настоящата инстанция, директорът на дирекция "ОДОП" В. при ЦУ ан НАП обжалва решението в отменителната част, с която на РЛ са определени задължения по ЗДДФЛ за 2006 г. В останалата отменителна част - относно определени с РА задължения по чл. 48 ЗДДФЛ за 2007 г. в размер на 3322,52 лв. и лихви в размер на 2003,82 лв. решението като необжалвано е влязло в сила. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. За да отмени РА по отношение на определените по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) задължения за данък за 2006 г. за разликата от 11 076,51 лв. до 15 964,34 лв и за лихви за разликата от 8 294,14 лв. до 11862,30 лв., съдът е приел за доказано получаването на приход от Я. Х. Д., представляващ получен заем в размер на 15 000 лв. за периода. На основание чл. 122, ал. 4 ДОПК, съдът е отменил оспореният РА в горецитираната част. За да отхвърли жалбата на ревизираното лице в останалата част, първоинстанционния съд е приел за недоказано твърдението на жалбоподателя, че е разполагал към 01.01.2006 г. с начално салдо, по-високо от приетото от приходните органи, предвид получен приход от дарение в размер на 50 000 лв. Счел е за недоказан произхода на сумата, която се твърди, че е била притежание на родителите на РЛ, тъй като не са представени категорични писмени или гласни доказателства. По жалбата на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. В.: Жалбата е неоснователна. Договорът за паричен заем не е формален, а реален договор, поради което за неговото сключване и за възникване на заемното правоотношение необходимо и достатъчно е предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя. Обстоятелството, че един документ е частен, не означава, че може да бъде игнориран. Когато документът е подписан, той доказва не само, че материализираното изявление е направено, но и че то изхожда от лицата, които са го подписали като издатели. Това е така наречената формална доказателствена сила на частните документи. Тя касае факта на изявлението и неговото авторство. При определяне на произхода на получените в заем средства за целите на данъчното облагане е без значение по какъв начин са придобити средствата от лицата, които са предоставяли заеми, след като е безспорно установено, че тези средства са получени от ревизираното лице и основанието за това е договор. Въпреки това, по делото са събрани достатъчно доказателства, въз основа на които съдът е достигнал до обоснован фактически извод, както за произхода на заемната сума от 15 000 лв. при заемодателя - получена в резултат на продажба на имот в близък по време период, така и за предаването на заемната сума, така и за факта на връщането и. Събраните писмени и гласни доказателства за непротиворечиви и са достатъчни за оборване на презумпцията за вярност на констатациите по РД, предвидена в разпоредбата на чл. 124, ал. 2 ДОПК. Като е достигнал по тези изводи съдът а постановил обосновано и законосъобразно решение, което следва да се остави в сила в тази си част. По жалбата на М. Й. Н.: Жалбата е неоснователна. Обосновано съдът е приел за недоказано получаването в приход на дарена сума в размер на 50 000 лв. през 2005 г. от лицето С. А.. Правилно съдът е отчел вида и характера на предоставената декларация като удостоверителен частен документ. В случая, жалбоподателят, в чиято доказателствена тежест е да установи ползващия го положителен факт, не е доказал при условията на пълно доказване, произхода на сумата и наличието й в дарителя. Ето защо е прието, че сумата по декларацията от 20.03.2005 г. не е постъпила като приход за ревизирания период, поради което началното салдо не следва да се увеличи с 50 000 лева, а следва да се запази в размер на 337,83 лв. Настоящата инстанция намира позоваването на М. Н. за изтичане на погасителната давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК и абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК, за неоснователно. Лихвите върху вземанията за данъци са публични задължения по смисъла на чл. 162 ДОПК. Тези вземания се погасавят с изтичане на 5-годишен давностен срок, считано от първи януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Този срок в случая не е изтекъл към момента на започване на производството по установяване на публичните вземания, с което изтичането на давността е прекъснато. Не е изтекла и абсолютната 10-годишна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК, която изтича в края на 2017 г. В касационната жалба на лицето не са наведени други конкретни касационни оплаквания. При извършена служебна проверка за материална законосъобразност на решението в отхвърлителната му част, не се констатираха пороци на същото. Изводът е, че административният съд е постановил, без да допусне процесуални нарушения, правилно, обосновано и законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила и в отхвърлителната си част. С оглед приетата неоснователност на жалбите на касационните жалбоподатели не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство. Водим от горното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение