Определение № 50002 от 26.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3345/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Енерго – Про Продажби“ АД, чрез адв. Н. Б., срещу решение № 80 от 20.01.2022 г. по в. гр. д. № 1905/2021 г. на Варненски окръжен съд в частта му с характер на определение, с която се обезсилва първоинстанционното решение от 28.11.2019 г. по гр. д. № 12485/2019 г. на Варненски районен съд поради частичен отказ на С. К. М. от предявения отрицателен установителен иск за недължимост на сумата над 4 999 лв. до общо претендираните 11 542 лв., представляваща част от стойност на служебно начислена ел. енергия за минал период и производството в тази му част е прекратено. Жалбоподателят не е доволен от така постановения съдебен акт в обжалваната му част. Поддържа теза за незаконосъобразност, аргументирана с довода, че десезирането на съда по отношение на част от размера на исковата претенция не съставлява отказ от иск по смисъла на чл. 233 ГПК, а изменение на същия по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез намаляване на размера. С оглед на това и доколкото изменението на иска е заявено едва пред въззивната инстанция и то след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, жалбоподателят намира извършеното изменение за процесуално недопустимо. Позовава се на практика на ВКС. В писмен отговор ответникът по жалбата С. К. М., представляван от адв. С. В., излага доводи за нейната неоснователност. Намира прекратителното определение за правилно и законосъобразно. С определение № 50408 от 10.11.2022 г. по настоящото дело производството е спряно до постановяването на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд по тълкувателно дело № 4/2021 г. поради обуславящото му значение за изхода на спора. По него е поставено решение № 4 от 23.11.2022 г., с което са отпаднали предпоставките за спиране на производството и същото следва да се възобнови. С горецитираното тълкувателно решение беше прието, че след като разпоредбата на чл. 233 ГПК изрично установява възможност за ищеца във всяко положение на делото да се откаже изцяло или отчасти от спорното право, то както частичният, така и пълният отказ от право са допустими във всеки момент, докато делото е висящо. Частичният отказ от иск е самостоятелно уредено правно действие, което не може да бъде квалифицирано като намаляване размера на иска. Въз основа дадените задължителни указания относно приложението на закона следва да се приеме, че за упражняване правото на ищеца да се откаже изцяло или отчасти от спорното право, е без значение дали въззивното производство се развива след връщане на делото за ново разглеждане от състав на ВКС, тъй като отказът е допустим при всяко положение на делото. При отправяне на изявление от ищеца за отказ от търсената с иска защита в конкретно посочената от него част, съдът е длъжен /без да изисква съгласието на насрещната страна/ да прекрати производството по делото за частта от спорното право, за което отказът се отнася. Това е така, тъй като с частичния отказ ищецът признава частичната неоснователност на предявения от него иск, което действие по презумпция е такова в полза, а не във вреда на ответника. Следователно, като е обезсилил първоинстанционното съдебно решение в частта му, за която е извършен отказ от предявения иск и е прекратил производството в тази му част, съдът е постановил един законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди. Що се касае до доводите на жалбоподателя за допустимостта на подадената от него касационна жалба срещу въззивното решение /чието администриране е отложено с разпореждане от 30.05.2022 г. на Окръжен съд Варна до приключване на настоящия процесуалноправен спор/, същите следва да бъдат обсъдени в производството по разглеждането ѝ. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.