Определение № 780 от 17.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2543/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Б. П., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Р. К., срещу въззивно решение №2191 от 28.11.2014 г. по гр.д. №2386/2014 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 12.05.2014 г. по гр. дело № 10849/2012 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Т. Д. П. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 45 000 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 12.07.1999 г. и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 27 255 лв. – мораторна лихва за периода 07.08.2007 г – 04.08.2012 г., като неоснователни. Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че Т. Д. П. и Т. Д. П. са имена на едно и също лице. Т. Д. П. е упълномощил С. Д. Т. да извършва фактически и правни действия във връзка със защита на негови имуществени интереси на територията на Република България. В писменото пълномощно не е предвидено да се плаща възнаграждение, независимо че са предоставени права за процесуално представителство, включително и за преупълномощаване на други лица и адвокати със същите права. След като е оспорена представителната власт на пълномощника относно възможността да уговаря адвокатско възнаграждение, то в тежест на ищеца е да докаже наличие на такава власт. От събраните по делото доказателства не се установява, че с упълномощаването от 16.08.1998 г. на С. Д. Т. е предоставена представителна власт за уговаряне на възнаграждение в претендирания размер. Няма основание за различен извод и от приложената кореспонденция между страните, тъй като в нея също няма изявление за признаване размер на задължението. Направен е извод, че не е доказано задължението на ответника за плащане на адвокатско възнаграждение и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Касаторът е изложил доводи, че въззивният съд се е произнесъл по множество правни въпроси:1/ длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните и дали е допустимо да препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства; 2/ когато въззивният съд измени дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск, длъжен ли е да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора като даде указания относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и необходимостта да ангажират съответни доказатлства; 3/ специалната уредба на Закона за адвокатурата изключва ли прилагането на чл.286 ЗЗД относно претенцията за неизплатено възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие; 4/ ако упълномощителят не е определил в пълномощното съдържанието и съществените елементи на конкретната сделка или действие, по аргумент на чл.39, ал.1 ЗЗД следва ли да се приеме, че тяхното уговаряне е предоставено на пълномощника. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Представени са решения на ВКС и са посочени ТР№1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР№1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №4/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по жалбата Т. Д. П. чрез особения си представител адвокат Г. Г., оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №2191 от 28.11.2014 г. по гр.д. №2386/2014 г. на Софийския апелативен съд по първия повдигнат въпрос, който обуславя крайното решение и е решен в противоречие с посочената по-горе практика на ВКС. На касатора следва да се укаже в едноседмичен срок да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1445.10 лв., като в противен случай касационната жалба ще бъде върната. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.