Определение № 1042 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2814/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на В. И. К. и К. Т. К. чрез адв.Г. Г. касационна жалба с вх.№ 6568 от 16.05.2024 г. срещу решение № 114 от 16.04.2024 г. на Окръжен съд – Стара Загора, постановено по гр.д. № 168/2024 г. по описа на същия съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за допускане на делба на поземлен имот от 800 кв.м., представляващ УПИ * в кв.31 по плана на [населено място] и построените в него сгради.

Касаторите считат, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Неправилно било отхвърлено възражението им за придобиване по давност на имота. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска за делба на спорния имот.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправин въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд:

1. Как се прилага разпоредбата на чл. 69 ЗС и в частност презумпцията, че владелецът държи вещта като своя, в хипотезата на твърдяна собственост, произтичаща от юридически факт, различен от наследяването? Чия е тежестта за оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС? Твърди се, че касаторът К. не е наследник на общия наследодател и е владял като външен за наследството владелец. Сочи се противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І гр.о., решение № 20 от 23.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1377/2017 г., II г.о., решение № 68 от 28.03.2016 г. по гр. д. № 5267/2015 г. на І г.о. и решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 1163/2013 г. на ІІ г.о.

2. Необходимо ли е проактивно да се манифестира намерението да се свои вещта спрямо съсобственици-наследници, които в продължение на повече от 40 години не са осъществявали каквото и да е фактическо ползване на вещта, не са живели в населеното място с неустановени адреси, нито са имали претенции спрямо същата към касаторите? По въпроса за предпоставките за придобиване по давност на съсобствен имот се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС - ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 68 от 28.03.2016 г. по гр. д. № 5267/2015 г. на І г.о. и решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 1163/2013 г. на ІІ г.о.

3. Дължи ли въззивният съд обсъждане и произнасяне по оплакванията в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал доказателства, допуснати и събрани в първоинстанционното производство и при това оплакване какво следва да съдържат мотивите на въззивното решение по съществото на правния спор?

4. Допустими ли са за доказването и относими ли са към правните изводи за наличие на намерение за своене с оглед придобиване по давност на поземлен имот и сграда, чрез извършване на разходи по ограждане, по строителство и др., които документи са приети като писмени доказателства, неоспорени от страните, направени от лицата, които претендират придобиването по давност?

5. Характера на владението, осъществено от В. И. К. по отношение на спорния имот, изключва ли владението на другите наследници, преминава ли владението към наследниците при общо правоприемство и те могат ли да претендират собственост имота, респ. в тази хипотеза намира ли приложение презумпцията на чл.69 ЗС?

6. Следва ли да се приеме, че е възникнало право на собственост по наследство за наследници, за който имот липсва титул за собственост на името на общия наследодател, като след смъртта му фактически не са продължили владението над имота, не са владял и ползвали и държали имота до снабдяването на трето лице с нотариален акт за имота по давност, за който наследникът претендира права след смъртта на наследодателя си?

Твърди се противоречие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и посочена съдебна практика на ВКС.

7. Дали и как следва да бъде разпределена от съда доказателствената тежест при направено оспорване правото на собственост, признато със съставен по реда на чл.587 ГПК нотариален акт, доколкото оспорването не се развива по правилата на чл.193 ГПК? Този въпрос е поставен с твърдение, че въззивното решение противоречи на указанията, дадени в ТР №11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 11/2012 г.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Н. Н. изразява чрез адв.М. становище за неоснователност на касационната жалба и липса на основание за допускането й до касационен контрол. Останалите ответници не изразяват становище.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:

С обжалваната част на решението съставът на въззивния съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е допусната делба на дворно място в [населено място] и сградите в него. Прието е, че имотът е бил собственост на наследодателите на страните Н. Д., починал през 1976 г., и Д. Д., починала през 1991 г. Намерено е за неоснователно правопрекратяващото възражение на В. К. и К. К., че са придобили по давност имота като са го владяли само за себе си след 2003 г. Посочено е, че установените чрез свидетелските показания и писмени доказателства обстоятелства – ползване на имота само от К. след 2003 г., извършване на ремонти и подобрения в него, снабдяване с констативен нотариален акт за правото им на собственост върху имота, заплащане на дължимите данъци и такси и пр. не обосновават извод за владение с явно демонстрирано намерение да завладеят и наследствените части на останалите наследници. Направен е извод, че е оборена презумпцията на чл.69 ЗС, тъй като съсобственикът на наследствен имот е владелец само на своята наследствена част и държател на частите на останалите наследници. Посочено е, че за да се установи, че ползващият имота наследник е променил основанието, на което упражнява фактическа власт върху частите на останалите наследници, и го е трансформирал във владение за себе си, той трябва да манифестира ясно пред тях намерението си да свои имота. Прието е, че такива действия не са установени от К., че няма данни те да са отблъснали владението на останалите наследници.

При тези мотиви на въззивния съд поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на решението до касационен контрол.

По въпрос 1 решението е в синхрон с практиката на ВКС, изразена в множество решение, напр. решение № 284 от 10.05.2024 г. по гр.д. № 1734/2023 г. на ВКС, І г.о., в което е обобщено следното:

Общото правило, съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, е че правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснатото владение в продължение на 10 години, като в чл. 69 ЗС е установена презумпция, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, но следва да се счита за оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение, какъвто е случаят при наследствено правоприемство. Според разясненията, дадени в посоченото ТР, в хипотеза на съсобственост, възникнала по наследяване, съсобственикът, установил фактическата власт върху имота, е държател на чуждите идеални части и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. При спор за собственост той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите съсобственици и промяната трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Наследник може да придобие собствеността върху сънаследствен имот по давност, ако е демонстрирал пред останалите сънаследници намерението си да владее идеалните им части за себе си и от момента на установяване на владението върху чуждите идеални части е изтекъл срокът по чл. 79, ал.1 ЗС.

По въпрос 2 решението съответства на практиката на ВКС, че неупражняването на фактическа власт върху собствен имот няма за последица изгубването на собствеността. Част от въпроса не кореспондира с мотивите на въззивния съд, в които не е прието, че останалите наследници не са се интересували повече от 40 години от имота, нито че адресите им са били неизвестни за касаторите. В посоченото от касаторите решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 1163/2013 г. на ІІ г.о. е прието, че разпоредбата на чл.69 ЗС не намира приложение в отношенията между сънаследници. Ако сънаследник упражнява фактическа власт върху съсобствен имот, съсобствеността върху който произтича от наследяване сънаследникът владее своята идеална част на имота, а по отношение на идеалните части на останалите сънаследници упражнява фактическа власт в качеството на държател. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части съсобственикът-сънаследник следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Действията трябва да са явни и недвусмислени и да показват отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност при спор за собственост този съсобственик следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите сънаследници и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия следва да са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите сънаследници и промяната на намерението за своене следва да се манифестира явно пред тях, да се осъществи чрез действия отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Тези обстоятелства следва да бъдат доказани във всеки отделен случай. В посочената хипотеза в тежест на сънаследника, упражняващ фактическа власт върху сънаследствен имот, е да докаже, че е упражнявал тази фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано, непрекъснато повече от десет години и че е довел до знанието на останалите съснаследници намерението си да свои имота. Въззивното решение напълно съответства на посоченото решение на ВКС. В тежест на сънаследника, позоваващ се на придобивна давност, е да докаже, че е бил в обективна невъзможност да демонстрира промяната в намерението си да превърне държането на идеалната част на останалите наследници във владение, защото според трайната практика на ВКС такава обективна невъзможност е налице, ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот.

Въпрос 3 е неотносим към мотивите на въззивното решение, доколкото касаторите не сочат кои оплаквания във въззивната жалба и кои доказателства не са били анализирани от въззивния съд. Съдът е обсъдил относимите към твърденията на страните доказателства и въз основа на установените чрез тях доказателства е направил своите правни изводи. Несъгласието на касаторите с тях не е основание за допускане на решението до касационен контрол.

Въпрос 4 е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, че ползването на имота, както и извършването на ремонти на същия, не са действия, сочещи на отричане правата на останалите съсобственици, защото съгласно чл. 31 ЗС всеки съсобственик е длъжен участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а ако е поел изцяло разноските за съсобствената вещ, то разполага с възможността да иска от останалите съсобственици да му заплатят частта от тези разноски, съответстваща на дела им в съсобствеността.

Въпрос 5 е фактически и предполага обсъждане на доказателствата, недопустимо в настоящото производство по селекция.

Въпрос 6 не съответства на изводите на въззивния съд, който не е приемал, че трето лице се е снабдило с констативен нотариален акт и противопоставя права на наследниците. Не е приемал и че наследниците не са владели имота – напротив, посочил е, че владението им е осъществявано чрез наследника В. К., която била държател на частите на останалите. Въззивното решение е в съответствие с решение № 163 от 29.03.2011 г. по гр.д. № 346/2010 г. на ВКС, І г.о., в което е прието, че съдът трябва да изхожда от въведените от ищците обстоятелства, на които е основан искът за делба, и от заявените от ответниците възражения. При този анализ правилно въззивният съд е приел, че спор между страните за наследствения характер на имота фактически не е съществувал. На този извод сочи и обстоятелството, че при снабдяването с констативния нотариален акт за собственост през 2018 г. ползуващият се от акта сънаследник се е позовал на наследство и давностно владение. Следва да се посочи, че е неправилно становището на касаторите, че К. К. бил трето лице и за него не е опровергана презумпцията на чл.69 ЗС. Той е установил фактическа власт върху имота не като външно за наследството лице, а като съпруг на един от наследниците. Основанието на упражняването от него на фактическа власт не може да е различно от това на съпругата му. Ето защо и по отношение на него трябва да се изследва въпроса след като упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи вещта като своя, кога държането е преобърнато във владение, насочено срещу собственика – interversio possessionis.

Въпрос 7 не е относим към мотивите на въззивното решение, в които не е приемано, че оспорването на нотариалния акт се развива по правилата на чл.193 ГПК.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

В полза на ответника Н. Н. следва да се присъдят направените от него разноски в касационното производство, доказани в размер 1200 лева.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение