Определение № 210 от 24.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 646/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 във връзка с ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от страна на Б. Д. Б. срещу определение №19 от 20.01.2014г. по т. дело №4623/2013г. на ВКС, ТК, 1-во отделение, с което не е допусната до разглеждане молбата за отмяна по реда на глава 24 от ГПК и на основание чл.303 т.4 ГПК на влезли в сила определения, както следва: 1. определение № 19 373/23.11.2011 по гр.д. № 18076/11 на РС-Пловдив, потвърдено с определение №406/02.02.2012 по гр.д. № 120/12 на ОС-Пловдив, 2. определение № 13305/22.10.2013 г. по гр.д. №18076/11 на ОС-Пловдив и 3. определение № 545/22.06.2012 г. по ч.гр.д. № 142/12 на ВКС ,Второ т.о.-за оставяне без разглеждане на частна касационна жалба. В частната жалба се навеждат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение. Ответникът по частната жалба [фирма] изразява становище за нейната неоснователност в писмен отговор изготвен от процесуалния му пълномощник. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 1 във връзка с ал. 2, изр. 2 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС приема, че с подадената молба за отмяна се цели отмяна на определения, постановени по процесуални въпроси: за връщане на искова молба, поради неотстраняване в срок на нейните недостатъци, за отказ от допълване на съдебен акт и за оставяне без разглеждане на частна касационна жалба. Този род определения не създават сила на пресъдено нещо, т.е. не са им присъщи последици на разрешаване на матепиалноправен спор и не са пречка за повторно предявяване на искове за защита на спор за това право. Ето защо същите не подлежат на отмяна. Настоящият съдебен състав споделя горните изводи по следните съображения: Процесуалноправният институт на отмяната на влезли в сила съдебни решения, както по отменения, така и по сега действащия ГПК е извънреден способ за защита срещу правните последици на едно незаконосъобразен съдебен акт, с който се създава положение на непререшаемост по същество на съдебния спор като последица от влизането в сила на акта. Целта на така уредената правна уредба на отмяната е именно защитата, при наличие на съответните основания за това, срещу тази непререшаемост на спора по същество, при положение, че същият е решен неправилно от съда и този акт е влязъл в сила, т.е. породил е своите последици. В тази насока е и константната задължителна и казуална практика на ВКС. Относно определенията, то на отмяна подлежат само тези, чиито последици по отношение на материалното право се приравняват на тези на съдебното решение, т.е. които възпрепятстват повторното предявяване на иск за защитата на това право, но не и тези, които нямат това качество. Ето защо и доколкото настоящият състав споделя изложените в обжалваното определение съображения, че определенията, чиято отмяна се иска с молбата от страна на Б. Б., не са пречка за повторно предявяване на иск за защита на спор за това право, поради което и не подлежат на отмяна по чл.303 и следващите от ГПК. По тези съображения обжалваното определение, с което молбата за отмяна е оставена без разглеждане е законосъобразно и следва да се потвърди. Водим от изложеното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение