Решение № 16039 от 31.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4401/2020 г.

Решение № 16039 от 31.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4401/2020 г., III о., докладчик съдията Светлана Борисова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Столичен общински съвет против решение № 6819/13.11.2019 г. по адм. д. № 2510/2019 г. на Административен съд – София-град. В жалбата излага доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Позовава се на разпоредбите на чл. 21, ал. 1, т. 23 и ал. 2 ЗМСМА, уреждащи правомощие на ОбС да приема наредби и да решава въпроси от местно значение, които не са предоставени в изключителна компетентност на други органи. Твърди, че представените с касационната жалба писмени доказателства установяват спазване на процедурата по приемане на Наредбата. Иска решението да бъде отменено и бъде отхвърлена жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – С. Стефанов, редовно призован, не се явява и не се представлява. В писмена молба по делото оспорва касационната жалба и претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Решението на АССГ е правилно, постановено е при спазени процесуални правила и точно приложен материален закон. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Производството пред Административен съд – София град е образувано е по жалба на С. Стефанов срещу разпоредбите на чл. 2, ал. 3 и чл. 20, ал. 5 от Наредбата за обществения ред на територията на Столична община /НОРТСО/, приета с Решение № 676 на Столичния общински съвет /СОС/ по Протокол № 61 от 27.09.2018 г., в сила от 1.12.2018 г. Съдът е обявил за нищожна разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от Наредбата за обществения ред на територията на Столична община, приета с Решение № 676 на Столичния общински съвет по Протокол № 61 от 27.09.2018 г., в сила от 01.12.2018 г. и е отменил разпоредбата на чл. 20, ал. 5 от Наредбата за обществения ред на територията на Столична община, приета с Решение № 676 на Столичния общински съвет по Протокол № 61 от 27.09.2018 г., в сила от 01.12.2018 г. Приел е жалбата за процесуално допустима на основание на чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Посочил е, че разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 23 от ЗМСМА овластява общинските съвети да решават въпроси от местно значение, които не са от изключителната компетентност на други органи и материалноправната компетентност на общинския съвет е ограничена само до обществените отношения, които не са регулирани със закон и които са от местно значение. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от ЗЗШОС, която урежда изрична законова делегация на общинските съвети относно изискванията към шума, предизвикан от домашни дейности и от съседи в жилищни сгради, като ги овластява да уредят тези обществени отношения с наредба. Въз основа на тази разпоредба съдът е приел, че за всички останали видове шум, които са извън приложното поле на ЗЗШОС, определянето на изискванията, оценката и контролът се извършват от други органи въз основа на други закони. Относно разпоредбата на чл. 20, ал. 5 от НОРТС, съдът е приел, че съгласно чл. 10 от ЗАНН допустителството се наказва само ако това е предвидено в закон или указ. Според съда, допустителството не може да бъде наказвано въз основа на подзаконов нормативен акт, какъвто е наредбата. Поради това съдът е отменил разпоредбата на чл. 20, ал. 5 от НОРТСО като незаконосъобразна. Касационната жалба е частично основателна. От фактическа страна е установено, че Наредбата за обществения ред на територията на Столична община е приета с Решение № 676 на СОС по Протокол № 61 от 27.09.2018 г., в сила от 1.12.2018 г., с изключение на чл. 5, ал. 1 и чл. 17, които влизат в сила три месеца след влизане в сила на наредбата /1.03.2019 г./ Видно от представената преписка към касационната жалба, процедурата по приемане на Наредбата е законосъобразна, като са спазени изискванията и на чл. 26 ЗНА. Правилно съдът е приел, че законодателната дейност на общинския съвет произтича от разпоредбата на чл. 8 от ЗНА и чл. 21, ал. 1, т. 23 и ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация /ЗМСМА/. Съгласно чл. 8 от ЗНА всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. А разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 23 от ЗМСМА овластява общинските съвети да решават въпроси от местно значение, които не са от изключителната компетентност на други органи, следователно материалноправната компетентност на общинския съвет е ограничена само до обществените отношения, които не са регулирани със закон и които са от местно значение. Видно от мотивите на наредбата, разпоредбите относно шума целят цел да се осигури спокойствието и здравето на гражданите. Оспорената разпоредба на чл. 2, ал. 3 от Наредбата забранява създаването на шум, който нарушава обществения ред или спокойствието на гражданите на обществени места в периода от 22. 00 до 08. 00 часа. Опазването на обществения ред е задължение, вменено на органите на МВР с разпоредбата на чл. 14 от ЗМВР и детайлно развита с Инструкция № 8121 з-823 от 5 ноември 2014 г. за организация на дейността в министерството на вътрешните работи по териториално обслужване на населението. Съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за министерство на вътрешните работи, охранителната дейност е дейност по опазване на обществения ред и осигуряване безопасността на движението по пътищата в Република България. В чл. 1 и чл. 2 от посочената Инструкция, е посочено че с нея се определя редът за осъществяване на дейността в Министерството на вътрешните работи /МВР/ по териториалното обслужване на населението от полицейските органи от териториална полиция в областните дирекции на Министерството на вътрешните работи /ОДМВР/, което териториалното обслужване на гражданите в МВР е вид охранителна дейност, част от дейността по опазване на обществения ред. Посочената нормативна уредба съдържа подробна регламентация на хипотезите на опазване на обществения ред и правомощията на органите на реда в защита на обществения ред. Подобен вид обществени отношения са уредени и в Указ № 904 от 28.12.1963 г. за борба с дребното хулиганство, в който са уредени специални хипотези на опазване на обществения ред и се санкционира дребното хулиганство чрез изпълнителни деяния, с които се нарушава общественият ред и спокойствие. От посочената нормативна уредба следва изводът, че охраната на обществените отношения, свързани с нарушаването на обществения ред и спокойствието на гражданите на обществени места, по силата на Закона за МВР, е от компетентността на други органи. Тези обществени отношения са уредени, поради което не са налице основанията на чл. 8 ЗНА и чл. 21, ал. 1, т. 23 от ЗМСМА за приемане на оспорената разпоредба от Наредбата на Столичния общински съвет. Административният съд е изложил подробни и обосновани мотиви, които се споделят от касационната инстанция. Правилно е решението на съда и по отношение на оспорената разпоредба на чл. 20, ал. 5 от НОРТС. В разпоредбите от чл. 14 до чл. 19 от Наредбата за обществения ред на територията на Столична община са предвидени санкции за извършителите на административни нарушения, а в чл. 20, ал. 5 от Наредбата, наказание е предвидено за лицето, което допусне извършването на тези нарушения. Съгласно чл. 10 от ЗАНН, допустителството се наказва само в случаите, предвидени в съответния закон или указ. Независимо от уреденото в чл. 2, ал. 3 от ЗАНН правомощие на общинските съвети при издаване на наредби да определят съставите на административните нарушения и съответствуващите на тях наказания, предвидени в ЗМСМА, разпоредбата на чл. 10 от ЗАНН следва да се тълкува стеснително. След като законът предвижда изрично при административните нарушения допустителите да се наказват само в случаите, предвидени в съответния закон или указ, не може допустителството да бъде уредено в наредба на общинския съвет. С оглед на изложените доводи, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. На ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноските за тази инстанция в размер на 600 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение