Определение № 1117 от 10.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 692/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. В. Д. против определение № 58/07.02.2025 г. по ч.гр.д.№ 45/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е оставена без разглеждане подадената от същия частна жалба срещу определение № 1252/19.11.2024 г. по гр.д.№ 228/2024 г. на Окръжен съд Русе, като недопустима, на основание т.7а от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което отказът на първоинстанционния съд да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск не подлежи на обжалване. Касаторът оспорва правилността на определението с доводи за значението на претендираното с инцидентния иск установяване - на незаконосъобразното изначално образуване на изпълнителното производство, в нарушение на правилата за местната компетентност по чл. 427 ГПК - за произнасянето по предявения от него главен иск, с правно основание чл. 439 ГПК. Възпроизвежда заявените с иска, значими по негова преценка, факти. Намира, че така постановеното определение е в противоречие с ТР № 1/09.07.2019г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като неразглеждането на инцидентния установителен иск, с преюдициално за произнасянето по главния значение, би обусловило недопустимост на решението по главния иск. Позовава се на съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, който не му е предоставил възможност да отстрани констатираното несъответствие между обстоятелствена част и петитума на иска. Насетне цитира съдебна практика, неотносима към мотивите на въззивния съд за недопустимост на обжалването. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване, като преграждащ развитието на производството по подадената от страната въззивна частна жалба съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Ищецът е предявил иск с правно основание чл. 439 ГПК, за установяване че вземането на кредитора му „Банка ДСК„АД, въз основа на издадена в негова полза заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, за принудително удовлетворяване на което срещу ищеца е образувано изпълнително производство и предприето принудително изпълнение, не съществува, като погасено по давност, поради непредприети, считано от издаването на заповедта през 2011 г. и до 16.03.2023 г. – когато за пръв път му е връчена покана за доброволно изпълнение - валидни и законосъобразни изпълнителни действия, за период повече от 5 години. В срока по чл. 212 ГПК ищецът е предявил инцидентен установителен иск, в който по същество се позовава на незаконосъобразно образувано изпълнително производство, в разрив с правилата за местната компетентност на съдебния изпълнител, съгласно чл. 427 ГПК. Твърди, че изначално незаконосъобразното образуване на изпълнителното дело е опорочило всички предприети последващо изпълнителни действия, в частност - вписана възбрана върху недвижим имот на ищеца, поради което и същата не може да бъде зачетена като валидно изпълнително действие за принудително удовлетворяване на взискателя, прекъсващо погасителната давност. Ищецът сочи преюдициално значение на факта на незаконосъобразното образуване на изпълнителното дело за приложението на института на погасителната давност - предмет на главния иск. Формулира петитум на инцидентния установителен иск, уточнен след указания на съда, с молба вх. № 10848/07.10. 2024 г., както следва: „Съдът да се произнесе по незаконосъобразността на образуване на изпълнително дело № 11218 на ЧСИ Митрова с район на действие Окръжен съд Пловдив„. С определение № 1252/19.11.2024 г. по гр.д.№ 228/2024 г. на Окръжен съд Русе, съдът е приел, че и след уточнението предявеният инцидентен установителен иск е нередовен, но доколкото отстраняването на нередовността би забавило значително производството по главния иск, като за ищеца няма пречка да го предяви в самостоятелно производство, е отказал да го приеме за разглеждане. Въззивният съд е оставил без разглеждане частната жалба срещу определението за неприемането на инцидентния установителен иск за разглеждане в производството по гр.д.№ 228/2024 г. на ОС – Русе, като се е позовал на т. 7а от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Определението е правилно. Както е посочено в мотивите към т.7а на ТР: „Определението, с което първоинстанционният съд е отказал да приеме за съвместно разглеждане в същото производство инцидентен установителен иск, не прегражда по-нататъшното развитие на делото, поради което не е от категорията на визираните в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК съдебни актове и не подлежи на обжалване на основание посочената правна норма. Определението, с което първоинстанционният съд е отказал да приеме за съвместно разглеждане в същото производство инцидентен установителен иск, не подлежи на обжалване и на основание чл. 274, ал.1, т. 2 ГПК, тъй като не е предвидено изрично в закона, респективно в чл. 212 ГПК. С инцидентния установителен иск се цели да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на преюдициално правоотношение, от което зависи правилното разрешаване на обусловеното спорно право – предмет на главния или насрещния иск. С него се променя предметът на делото като наред с обусловеното право - предмет на първоначалния или насрещния иск се добавя обуславящото правоотношение и така се постига последващо кумулативно обективно съединяване на искове. Определението, с което е отказано приемането за съвместно разглеждане на инцидентния установителен иск, не прегражда правото на страната да установи спорното правоотношение в отделен процес. Страните не се лишават от право на защита за разрешаването на спора по инцидентния установителен иск, а само от процесуалната възможност това да се осъществи със сила на пресъдено нещо в образуваното исково производство по главния иск. Неприемането на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане не би се отразило върху правилността на решението, тъй като съдът дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява заедно с правилността на решението по главния иск. Решението по главния иск обаче не формира сила на пресъдено нещо по преюдициалното правоотношение и не съществува пречка преюдициалното правоотношение да бъде предявено с нов иск в отделно производство. Ако инцидентният установителен иск се предяви по общия ред преди изтичане на срока по чл. 212 ГПК, съответно по чл. 372, ал. 2 ГПК или чл. 373, ал. 2 ГПК, то преюдициалният му характер е основание за спиране на производството по обусловения иск по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.“ В така възпроизведените мотиви е даден отговор на съображенията на жалбоподателя защо предмета на инцидентния му установителен иск – ако би бил допустим - би бил разгледан в производството по главния и без приемането на инцидентния за съвместно разглеждане и съобразен, макар без формиране на СПН, както и защо така приетото задължително за съда тълкуване не е от естество да опорочи произнасянето по главния иск, с недопустимост на съдебното решение. Отделно стои въпроса, че с така въведената обстоятелствена част и петитум, предявеният от ищеца инцидентен установителен иск няма за предмет право или правоотношение, с преюдициално за спора значение, а е иск за факти с правно значение за спора. Съгласно чл. 124, ал. 4, пр. второ ГПК, иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение / извън факта за установяване истинност или неистинност на документ – чл.124, ал.4, пр. първо ГПК / се допуска само в случаите, предвидени в закон. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение