Решение № 92 от 7.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 478/2010 г.

Решение № 92 от 7.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 478/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на "Т. - Т. " Е., гр. Велико Т. против въззивното решение на Варненския окръжен съд № 45 от 12.02.2010 г., по гр. д. № 1411/2009 г., в частта, с която е отменено решението на Варненския районен съд № 2804/10.09.2009 г., по гр. д. № 5599/2009 г. и са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора, в качеството му на ищец, срещу [фирма], гр. В. обективно съединени искове по чл. 327, ал. 1 ТЗ - за заплащане на сумата 4 628.64 лв., представляваща стойността на доставено, но незаплатено количество плат и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 103.64 лв., обезщетение за забава за периода 9.01.2009 г. - 5.03.2009 г., заедно със законната лихва върху главницата на задължението, считано от датата на исковата молба - 6.03.2009 г. до окончателното и изплащане и са му възложени направените от ответника деловодни разноски от 1 750 лв.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон - чл. 7, ал. 1, т. 5 ЗСч и на процесуалното правило на чл. 154, ал. 1 ГПК - основания за касация по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че преценявайки доказателствената сила на приложената по делото ДДС фактура- частен свидетелстващ документ, решаващият съд не е обсъдил съдържанието му, с оглед изискуемите се от ЗСч. / в редакцията на закона, обнародвана в ДВА 106/2008 г./ реквизити, нито го е съпоставил с останалите доказателства по делото, поради което е изградил необоснован и лишен от основание в материалния закон, правен извод, че соченото писмено доказателства не удостоверява твърдяното от ищеца облигационно правоотношение и извършена на ответника доставка, по която е останала частично неизплатена цената, предмет на предявената искова претенция. Касационното обжалване е допуснато с определение № 76 от 14.02.2011 г. на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на процесуалноправния въпрос, свързан с доказателствената сила на първичните счетоводни документи, при направено извънсъдебно признание от длъжника и въведената с чл. 7, ал. 1 ЗСч., в редакцията на разпоредбата, обнародвана в ДВА бр. 106/2008 г., промяна относно минимално необходимото съдържание на същите, респ. на процесната фактура. Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК е възразила срещу допускане на касационното обжалване, изразявайки несъгласие и с основателността на въведените от касатора касационни оплаквания. Настоящият състав на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: За да постанови обжалваното решение, с което предявените от "Т. - Т. " Е. в обективно кумулативно съединяване искови претенции - главна по чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 4 628.64, представляваща стойността на доставен, но незаплатен плат по фактура № 24/9.01.2009 г. и акцесорна - по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 103.64 лв., обезщетение за забава за периода 9.01.2009 г. - 05.03.2009 г., са отхвърлени като неоснователни Варненският окръжен съд е приел за недоказано, при така събраните по делото доказателства и въведената с чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест, наличието на възникнало за ответника задължение, неизпълнението на което да обуславя ангажиране на договорната му отговорност, съобразно общото законово правило на чл. 79, ал. 1 ЗЗД. При обосноваване на този извод, въззивния съд се е позовал на отсъствие на съществените елементи, характеризиращи договора за търговска продажба в съдържанието на процесната фактура № 24 от 9.01.2009 г., като е счел, че при липсата на положен подпис за "получател" на описаната в нея стока, последната, като частен свидетелстващ документ, ползващ се с формална доказателствена сила единствено относно авторството на съставителя и, е негодно доказателствено средство да удостовери твърдяната от ищеца облигационна обвързаност между страните и е непротивопоставима на ответника. Допълнителен аргумент, изключващ осъществяването на отразената в така съставения от ищеца вторичен счетоводен документ счетоводна операция, според решаващия съд е както липсата на изискуемите се в същия задължителни реквизити по чл. 7, ал. 1, т. 5 ЗСч., така и неосчетоводяването му от ТД - ответник, в счетоводството на което, както сочи в заключението си вещото лице по допусната съдебно -счетоводна експертиза, останалите извършени от "Т. - Т. " Е. доставки фигурират. Като ирелевантно за основателността на претендираното по реда на чл. 327, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вземане съставът на В. е преценил направеното от законния представител на дружеството- ответник извънсъдебно признание, материализирано в адресирано до ищцовото ТД факс-писмо от 29.01.2009 г., приемайки, че липсата на достатъчно данни, индивидуализиращи визираната в него сума, изключват тя да произтичаща от процесната фактурирана доставка и връзката му с твърдяното в исковата молба задължение по конкретната фактура. Решението е неправилно. Изводът на въззивния съд, че неподписаната от "получателя" фактура, като вторичен счетоводен документ, съставен в нарушение на изискванията на чл. 7, ал. 1, т. 5 ГПК само на това основание е негодно да удостовери отразената в него счетоводна операция писмено доказателство и препятства доказване на твърдяната облигационна обвързаност между страните, е лишен от основание в процесуалния закон. Освен, че в действащата към релевантния за спора момент редакция на чл. 7, ал. 1, т. 5 ЗСч. /ДВА бр. 106/2008 г., в сила от 1.01.2009 г./, на която въззивния съд се позовава, не се съдържа изискване счетоводен документ, от тази категория, да съдържа подпис на лицата, отговарящи за осъществяване на стопанската операция, а е необходимо единствено да бъде отразено името и фамилията на съставителя му, което в случая е спазено, то дори и да е налице нередовност, изключваща същият да е носител на информация за предвидените от законодателя счетоводни цели, това несъответствие със закона не се отразява на правната и характеристика на документа, на частен свидетелстващ по см. на ГПК, с материалната доказателствена сила на който съдът не е обвързан. Затова при направено оспорване на верността на съставената фактура, дори обусловено от липсата на задължителен според ЗСч. реквизит, решаващият съд е длъжен да прецени доказателственото и значение за удостоверените факти с оглед на всички доказателства по делото, вкл. заявено от оспорващия я извънсъдебно признание за същите и в този смисъл следва да се отговори и на процесуалноправния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване. Следователно преценявайки истинността на процесната фактура без да подложи на задълбочен анализ направеното от законния представител на ответника извънсъдебно признание, обективирано в изпратено на 29.01.2009 г. по факс писмо до ТД - ищец, макар формално да е отбелязал съществуването му, както и да го съпостави с останалия доказателствен материал по делото, решаващият съд е постановил обжалваното решение при въведеното от касатора оплакване за процесуалната му незаконосъобразност. Видно от съдържанието на приложеното писмено доказателства / л. 11/, останало неоспорено в процеса, ответното ТД, чрез своя законен представител е завило изрично съгласието си да му бъде фактурирана от ищеца, като неизплатена по извършените доставки сумата 3 490.00$. В обясненията на законния представител на страната, изложени в документа, същата е формирана, като остатък, след приспадане на извършени плащания по отделните доставки и приспадната стойност на върната стока - плат. Доколкото волеизявлението на купувача безспорно следва по време отправената му от ищеца нотариална покана рег. № 319/9.01.2009 г. на нотариус Д. с рег. № 145 НК, в която изрично е визирано именно вземането по процесната фактура, то лишен от основание в доказателствения материал по делото е изводът на въззивния съд за отсъствие на връзка между двете суми. Или съпоставено направеното волеизявление, материализирано в цитираното по- горе частно писмено доказателство, съдържащо неизгодни за съставителя му факти, с данните по делото, вкл. липсата на въведено с писмения отговор по чл. 131 ГПК твърдение на ответника за дължими на ищеца други плащания, извън процесното, които да са породени от съществуващите помежду им в исковия период безспорни търговски отношения, обосновава правен извод, че направеното извънсъдебно признание, доказателствено средство по системата на ГПК, е относимо именно към претендираното с исковата молба вземане. По изложените съображения, настоящият състав приема, че обжалваното решение, в частта му, предмет на допуснатото касационно обжалване е неправилно и следва да бъде отменено, като главният иск, основан на чл. 327, ал. 1 ТЗ бъде уважен до размера на призната от ответника сума от 3 490 $.. Л. равностойност на същата към 28. 11.2007 г. - датата на направената заявка за доставка, възлиза на сумата 4 628.64 лв., която е и предмет на подадената касационна жалба. Същата следва да бъде присъдена, заедно с претендираната от ищеца законна лихва, начиная от датата на исковата молба до окончателното и изплащане. С оглед изхода на спора по главния иск, следва да бъде уважена и имащата акцесорен характер, искова претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 103.64 лв., обезщетение за забава за периода 9.01.2009 г. - 5.03.2009 г.. По делото липсват доказателства за предаване на стоката на дата различна от тази на съставената фактура, поради което и с оглед законовото правило на чл. 327, ал. 1 ТЗ тази датата е и начало на длъжниковата забава. Касаторът е претендирал и направените по делото във всички инстанции деловодни разноски, които при изхода на спора в настоящата инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъдат присъдени в общ размер от 1569.81 лв.. Само за прецизност на изложеното следва да се посочи, че макар и в съобразителната част на обжалвания съдебен акт Варненският окръжен съд да е приел, че решението на В., предмет на предприетото въззивно обжалване да е влязло в сила, в частта му по иска с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за разликата над сумата от 4 628.64 лв. до претендираните 7 470.61 лв. и по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 103.46 лв. до претендираните 164 лв., в диспозитива на постановеното въззивно решение недопустимо се е произнесъл по основателността на обективно съединените искови претенции и в тази им част, т. е. за пълния размер на исковите суми. Обстоятелството, че в обхвата на очертания с касационната жалба на "Т. - Т. " Е., предмет на касационното обжалване не попада въззивното решение на В. в тази му, недопустима част, изключва и наличието на процесуална възможност за настоящия съдебен състав да се произнесе по същата, като обезсили въззивния съдебен акт в същата тази част, излизаща извън предмета на въззивното обжалване - арг. от т. 10 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Мотивиран от изложените съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК