Определение № 1504 от 18.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1611/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс АПК. Образувано е по частна жалба на Е. А., гражданин на Пакистан, чрез адв. П. Кънчев, против определение № 26426/09.12.2024г., постановено по адм. дело № 12075/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което на основание чл. 159, т.1 АПК е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза Д) от 07.11.2024 г. от пълномощен министър, ЗКС, Посолство на Република България в Исламабад, и производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно поради процесуални нарушения и неправилно прилагане на материално-правния закон. Излагат се твърдения, че отказът за издаване на виза нарушава пряко забраната за дискриминация по чл. 14 от ЕКПЧ, поради което, макар и да не са изложени конкретни оплаквания в този смисъл в жалбата до първоинстанционния съд, според жалбоподателя е налице нарушение на права, защитени от международен акт. Иска се отмяната на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на Е. А., гражданин на Пакистан, срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза Д) от 07.11.2024 г. от пълномощен министър, ЗКС, Посолство на Република България в Исламабад. С оспореното определение съдът е приел, че така издадения отказ не подлежи на обжалване на основание чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България, поради което е оставил жалбата без разглеждане и производството по делото е прекратено. Прието е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалба против отказа за издаване на виза вид „D“, само тогава, когато в нея се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека, а в случая такива липсват. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Обжалваното определение е правилно. Безспорно е, че обжалваният пред Административен съд София – град отказ се отнася до заявено от жалбоподателя желание за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Съобразно разпоредбата на чл.10а ал.4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С приемането на това ограничение е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Както вече е отбелязвал в практиката си Върховен административен съд, държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, поради което и предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закона или от международна правна норма. Гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, поради което и не съществуват правни механизми за неговото гарантиране, в т. ч. и чрез съдебна защита. Но държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна. Поради това националният законодател с разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ изрично регламентира, че отказите за предоставяне на дългосрочна виза – вид "D", не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенцията за защита правата на човека. С оглед на горното и относимата нормативна уредба оспореният отказ за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено за спазване на претендирани от жалбоподателя нарушени чрез отказа основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. В случая следва да се сподели обективирания в оспореното определение извод, че такова засягане не е претендирано от оспорващия. Правилно е преценено, че забраната за дискриминация по чл. 14 от ЕКПЧ е по отношение на упражняването на права и свободи по Конвенцията, а такива доводи в жалбата пред АССГ не са изложени. Твърдението за наличието на такива едва в частната жалба е ирелевантно и не следва да се взема предвид при преценка на законосъобразността на оспореното определение. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на оспорването. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1-во във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,