Определение № 357 от 10.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3206/2017 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ чрез юрисконсулт К. Б., срещу определение № 2640 от 12.05.2017 г. по ч.гр.д. № 309/2017 г на Благоевградския окръжен съд. Потвърдено е разпореждане № 2272/17.03.2017 г. на Благоевградския районен съд по ч.гр.д. № 62/2017 г., с което е върнато заявление по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение, заради невнесена в определения срок държавна такса по сметката на сезирания съд. Иска се отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно с довод, че окръжният съд е подходил формално към изискването държавната такса да бъде внесена по сметката на съда, до който е адресирано заявлението, в хипотезата, когато тази такса вече е била внесена по сметката на друг съд,в случая Софийски районен съд ,за което е представено удостоверение В защита на този довод е цитирано решение на ВСС на РБ от 23.03.2011г., по протокол №11, т.6, съгласно което в случаите, когато съдът прецени, че делото не му е подсъдно го изпраща на надлежния съд, ведно с документа за платената държавна такса, като се приема, че тя е надлежно платена. Цитира се и решение от 25.05.2015 г., т.2, на ВСС ,че горното разрешение следва да се прилага и при техническа грешка. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се навеждат едновременно специалните по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса е ли налице редовно изпълнение на изискването да е представен документ за внесена държавна така за разглеждане на заявлението по чл. 417 ГПК, в хипотезата когато това е направено по сметка на съд, различен от този до който е адресирано заявлението. Върховният касационен съд, състав на III – то г.о., като обсъди данните по делото, намира, че частната касационна жалба се явява недопустима, като насочена срещу акт, който не попада приложното поле на чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК, ,поради това неподлежащ на касационно обжалване. Съгласно диспозитива на т. 8 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че тази необжалваемост се отнася както до въззивни определения, с които са разгледани жалби с предмет актове по същество на районния съд в заповедното производство, така и преграждащи определения по см на чл. 274, ал. 1, т.1 ГПК, в контекста на чл. 274, ал.3, т. 2 ГПК, каквото е и това за потвърждаване на разпореждането за връщане на заявлението по чл. 417 ГПК. Заповедното производство е факултативно, специално и самостоятелно уредено производство, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания. Постановените в него съдебни актове не попадат в обхвата на чл. 274, ал.3, т. 2 ГПК, която разпоредба се отнася само до въззивните определения, преграждащи или даващи разрешение по същество на други производства, свързани със съответното основно исково производство и обусловени от него. Като недопустима, частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по нея прекратено. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на III – то г.о.,