Определение № 723 от 18.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 61269/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 68 от 25.02.2016 г. по в.т.д.№ 736/ 2015 г. С него частично е обезсилено, частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по т.д.№ 133/ 2013 г. и като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма], [населено място] 35 749,01 лв – дължимо възнаграждение по договор за изработка от 20.08.2011 г. и анекс към него от 20.09.2011 г., законната лихва върху тази сума от 26.02.2013 г. до окончателното изплащане на възнаграждението; 2 111,93 лв и 905,70 лв – неустойка за забавено плащане и за пълно неизпълнение по същия договор и 2 888,07 лв – обезщетение за забавено изпълнение, като за разликата над уважения размер до пълните предявени размери съответно от 5 000 лв и 4 000 лв исковете за неустойка, евентуално съединени с искове за обезщетение за забавено изпълнение в същия размер, са отхвърлени. Изцяло са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] насрещни искове за заплащане на 29 465,06 лв – неустойка за неизвършени, недовършени и некачествено извършени работи по същия договор между страните и за заплащане на 16 704,31 лв – претърпени вреди поради неизвършените, недовършени и некачествено извършени работи. Производството по делото е прекратено в частта, в която първата инстанция се е произнесла по претенция на [фирма] срещу [фирма] за заплащане на 35 749,01 лв, с която сума второто дружество неоснователно се е обогатило за сметка на първото, поради липса на сезиране с такъв иск. Ищецът по първоначално предявените искове [фирма] не е обжалвал въззивното решение, а [фирма] го обжалва единствено в частта, в която са уважени предявените срещу него претенции. Поради това въззивното решение е влязло в сила в частта му, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] насрещни искове за заплащане на 29 465,06 лв неустойка и 16 704,31 лв обезщетение за вреди и в частта, с която са отхвърлени частично исковете на [фирма] за неустойка и обезщетение за забавено изпълнение за разликата над уважения размер до пълните предявени размери съответно от 5 000 лв и 4 000 лв. Жалбоподателят релевира в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на касационното обжалване недопустимост на въззивното решение в осъдителната срещу него част поради постановяването му без надлежно сезиране. Счита, че ищецът не е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен иска за заплащане на дължимо възнаграждение по договора за изработка, съответно въззивният съд не е имал правомощия да се произнася по този иск и по обусловените от него искове за неустойка, евентуално – обезщетение за забавено изпълнение. В тази връзка формулира процесуалноправните въпроси за правомощието на въззивния съд при частично обжалван първоинстанционен съдебен акт да го отмени и в необжалваната част и за правомощието на въззивния съд да тълкува исканията на подателя на въззивна жалба и да се произнесе по тях, ако при постановяване на решението констатира тяхната неяснота и непрецизност. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответната по жалбата страна [фирма] я оспорва и моли касационно обжалване да не бъде допуснато. Поддържа, че жалбоподателят не е формулирал точно и ясно правните въпроси, по които касационната инстанция да се произнесе, както и че съдебната практика, на която се позовава, не е относима към процесния казус. Излага и доводи за неоснователност на жалбата по същество. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Делото е образувано по искова молба на [фирма] срещу [фирма], предявени са искове за заплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка в размер 35 749,01 лв; неустойка за забавено плащане в размер 4 000 лв върху платените със закъснение от възложителя 36 117,85 лв, евентуално съединен с иск за сумата 4 000 лв като обезщетение за вреди от забава в размер законната лихва; неустойка за забавено плащане в размер 5 000 лв върху дължимите от възложителя 71 864,30 лв, евентуално съединен с иск за сумата 5 000 лв като обезщетение за вреди от забава в размер законната лихва. С молба вх.№ 30025/ 30.10.2013 г. законният представител на [фирма] е заявил, че приема дадената от първоинстанционния съд квалификация на предявените искове по чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, евентуално чл.86 ал.1 ЗЗД и заявява, че не поддържа посоченото в допълнителна искова молба евентуално основание (неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца). Първоинстанционният съд е разгледал спора и е отхвърлил исковете, квалифицирани по чл.266 ал.1 ЗЗД, чл.92 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, но е уважил частично (до размер 29 788,74 лв) искът за главницата като е приел, че с тази сума ответникът по този иск неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца. В подадената от [фирма] въззивна жалба срещу първоинстанционния съдебен акт са изложени твърдения за неговата неправилност в частта, в която са направени правни изводи за липса на договорно правоотношение между страните и за недължимост на възнаграждението въз основа на договора. Към въззивната инстанция е отправено искане за уважаване изцяло на предявените искове за заплащане на дължимо възнаграждение с включен ДДС и неустойка за забава, евентуално обезщетение за забавено изпълнение. Въззивният съд е приел при решаването на спора, че макар искането на [фирма] да не е прецизно формулирано, той е сезиран с жалба срещу решението на първата инстанция, с която се отхвърля изцяло предявеният иск за възнаграждение, съответно обусловените искове за обезщетение за забава. Като е констатирал, че иск за изравняване на неоснователно обогатяване не е предявен, апелативният съд обезсилил решението на първата инстанция в частта, в която се произнася по такъв иск и прекратил производството в тази част. По надлежно предявените искове съдът изложил собствени фактически и правни съображения и достигнал до извод за тяхната частична основателност. Приел, че между [фирма], като възложител, и [фирма], като изпълнител, са сключени два договора за изработка, по силата на които изпълнителят се задължил срещу възнаграждение да извърши строително-монтажни работи на обекти на възложителя. По договорите има частично изпълнение на задълженията и на двете страни, като част от извършените работи са заплатени на [фирма]. Това дружество не е изпълнило изцяло задължението си по договора, но неизпълнението не може да ангажира отговорността му, тъй като възложителят с поведението си е създал пречки, при наличието на които завършването на строителните работи е било невъзможно. Правните отношения между страните са прекратени окончателно от 13.01.2012 г., като възложителят отказал да заплати част от вече извършените въз основа на договорите работи, които са на стойност 35 749,01 лв. Искът за реално изпълнение на това задължение е основателен, а исковете за неустойка за забавено плащане са частично основателни, защото единият от договорите не съдържа клауза за неустойка, а другият предвижда начисляването й само за конкретно забавено плащане (а не върху цялата дължима по договора сума, както претендира ищеца). Доколкото претенциите за неустойка са отхвърлени частично, съдът е разгледал евентуално заявените претенции за обезщетение за забава в размер законната лихва върху забавените плащания и ги е уважил, също частично. Неоснователно [фирма] поддържа в отговора срещу касационната жалба, че в изложението към нея [фирма] не е формулирало точно и ясно правни въпроси, относими към разрешенията на инстанцията по същество. Такива въпроси изложението съдържа, а тяхното уточняване и прецизиране от касационния съд е допустимо, при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. По повдигнатите процесуалноправни въпроси обаче въззивното решение не съдържа разрешения, които да са в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Тълкувателно решение № 1/ 09.02.2013 г. по тълк.д.№ 4/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, на която се позовава касатора, дава задължително тълкуване по въпроса какви са правомощията на въззивната инстанция съгласно чл.269 ГПК, но не разрешава изрично повдигнатите от него въпроси. Такова разрешение не се съдържа и в останалите посочени и приложени от него актове на състави на Върховния касационен съд. Като е приел, че е сезиран с въззивна жалба от [фирма] срещу първоинстанционното решение, отхвърлящо исковете, основани на договорно неизпълнение, въззивният съд е съобразил установената задължителна практика, според която страната не може да обжалва решението, с което претенциите й са удовлетворени, дори да не е съгласна с мотивите към него (т. 18 от ТР № 1/ 2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/ 2000 г. ОСГК на ВКС). За приложението на тази практика няма значение обстоятелството, че първоинстанционният съд се е произнесъл по и е уважил частично иск с квалификация, каквато не следва от ищцовите твърдения. Квалификацията на спорното право е служебно задължение на съда и дейност по приложението на материалния закон при разрешаването на правни спорове. Неправилното квалифициране не може да се отнесе във вреда на предявилата иска страна, тъй като за нея не съществува процесуално задължение да посочи приложимия материален закон. Поради това и в случаите, когато съдът се е произнесъл по неправилна квалификация, но е уважил частично претенциите, ищецът има интерес да обжалва решението само в частта, в която те са отхвърлени. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща заявения правен спор по същество, е длъжен сам да даде правилната квалификация на спорното право и въз основата на собствени фактически и правни съображения да постанови решението си по него. Без значение е обстоятелството как е формулиран диспозитивът на първоинстанционното решение, постановено при погрешно разбиране за предявяване на два отделни евентуално съединени иска. Щом предявеният иск е един, ищецът е удовлетворен от частичното му уважаване, а обжалването на решението в отхвърлената част сезира надлежно въззивната инстанция сама да квалифицира и да приеме възникнало ли е твърдяното право и съществува ли към момента на постановяване на решението й. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че по поставените от касатора процесуалноправни въпроси не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол и