Определение № 100 от 17.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 566/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, предл. 1, във вр. с ал. 1 и с чл. 286, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 237/13.01.2020 г., подадена от ответницата П. А. Е., чрез процесуалния ѝ пълномощник адв. Е. П., срещу разпореждане № 1400/16.12.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 392/2019 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното разпореждане е върната касационната жалба с вх. № 9162/20.11.2019 г., подадена от името на жалбоподателката срещу постановеното по същото възз. гр. дело, решение № 160/15.10.2019 г. За да постанови обжалваното разпореждане, в мотивите към него апелативният съд е посочил, че с предходно разпореждане № 1325/22.11.2019 г. касационната жалба на жалбоподателката е оставена без движение до отстраняване на нередовността ѝ – представяне на документ за внесена дължима държавна такса в размер 30 лв. по сметка на Върховния касационен съд (ВКС). Препис от това разпореждане, с указан в същото едноседмичен срок за изпълнение и последиците от неизпълнение в този срок, е връчен на жалбоподателката на 28.11.2019 г. Съдът е установил и че в указания срок, а и към момента на постановяване на обжалваното разпореждане жалбоподателката не е отстранила констатираната нередовност. Частната жалба срещу така постановеното разпореждане е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на апелативния съд. В жалбата се излагат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното разпореждане. Твърди се, че касационната жалба на жалбоподателката е била изпратена по пощата и към нея било приложено платежното нареждане за внесената държавна такса, както и преписи за другите страни по делото. Изложено е предположение, че по грешка платежното нареждане не останало в съда, а било изпратено с преписите на някоя от другите страни. Поддържа се и че на 28.11.2019 г. на процесуалния пълномощник на жалбоподателката е връчено съобщение за разпореждане № 1325/22.11.2019 г., но това разпореждане на съда не било приложено и не било връчено със съобщението, като в последното не е отразено, че касационната жалба е оставена без движение поради липса на документ за внесена държавна такса. Поддържа се и че „дефакто“ държавната такса в размер 30 лв. е била внесена по сметка на ВКС, за което към частната жалба е приложен заверен препис от платежното нареждане от 19.11.2019 г. Ответникът по частната жалба – малолетният ищец К. Г. Н., представляван по делото от своята майка Г. И. Р., не е подал отговор на жалбата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: В края на подадената от името на жалбоподателката касационна жалба с вх. № 9162/20.11.2019 г., като приложение № 2 към нея, е описан документ за платена държавна такса в размер 30 лв. На първата страница на жалбата, обаче е налице констатация от деловодител, че жалбата е получена по куриер, като е изпратена на 19.11.2019 г., както и че не е приложена квитанция за държавна такса. Същата констатация е извършена и от апелативния съд (съдията-докладчик по делото) в мотивите към разпореждане № 1325/22.11.2019 г., а именно, – че въпреки, че е посочен като приложение, с жалбата не е представен документ за внесена дължима държавна такса в размер 30 лв. по сметка на ВКС. Поради това със същото разпореждане касационната жалба е оставена без движение и на жалбоподателката са дадени указания за представяне на документ (в оригинал или заверено копие) за внесена дължима държавна такса в размер 30 лв. по сметка на ВКС, като е даден и едноседмичен срок от съобщаването за отстраняване на тази нередовност; указано е и че при неизпълнение в срок на указанията на съда, касационната жалба ще бъде върната. Препис от това разпореждане № 1325/22.11.2019 г. е редовно връчен на 28.11.2019 г., срещу подпис – лично на процесуалния пълномощник на жалбоподателката – адв. Е. П., което е надлежно удостоверено и от връчителя в приложената по делото разписка на гърба на съобщението, с което е изпратен преписът от разпореждането. Със същият текст – че заедно със съобщението се връчва и препис от разпореждане № 1325/22.11.2019 г., е и представеното към частната жалба, копие от екземпляра на това съобщение, който при връчването е останал у процесуалния пълномощник на жалбоподателката. При това положение и след като адв. Е. П. сама е удостоверила с подписа си в разписката, че ѝ е връчен преписът от разпореждане № 1325/22.11.2019 г., твърденията за обратното в частната жалба са напълно несъстоятелни. Предвид констатацията за обратното както от деловодителя, така и от съдията-докладчик по делото, не отговаря на истината и твърдението в частната жалба, че платежното нареждане от 19.11.2019 г., удостоверяващо внасянето на държавната такса по сметка на ВКС, било приложено към касационната жалба. Несъстоятелно е и изложеното в частната жалба предположение, че по грешка платежното нареждане било изпратено с преписите на някоя от другите страни по делото – поради оставянето на касационната жалба без движение, такива преписи не са връчвани, а стоят приложени по делото, като и сред тях липсва препис от този банков документ. Преписи от платежното нареждане от 19.11.2019 г., удостоверяващо внасянето на държавната такса в размер 30 лв. по сметка на ВКС, от страна на жалбоподателката за първи път са представени по делото едва с частната ѝ жалба, както и с подадената на същата дата молба до апелативния съд с вх. № 235/13.01.2020 г. Това обаче е станало повече от един месец след изтичането на 05.12.2019 г. (четвъртък) на едноседмичния преклузивен срок по чл. 285, ал. 1 от ГПК. Разпоредбата на чл. 284, ал. 3, т. т. 4 от ГПК изрично и ясно сочи, като задължително приложение към касационната жалба, документа за внесена държавна такса по нея. Поради това, нередовността на касационната жалба, по смисъла на чл. 285, ал. 1, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. т. 4 от ГПК, се изразява, не в невнасянето на държавната такса по сметка на ВКС, а в непредставянето на документ за това, като приложение към касационната жалба. Именно такива са и законосъобразно дадените в случая указания на въззивния съд към жалбоподателката за отстраняване на тази нередовност в законоустановения срок, които са ѝ надлежно съобщени, и то – чрез процесуалния ѝ пълномощник по делото, който е адвокат. Надлежното изпълнение на тези указания означава жалбоподателката, не само да внесе дължимата държавна такса по сметка на ВКС, а и в посочения ѝ от съда преклузивен срок да представи по делото документа за внасянето. Поради това, неоснователен е и доводът в частната жалба, че „дефакто“ държавната такса в размер 30 лв. е била внесена на 19.11.2019 г. по сметка на ВКС. От гореизложеното следва, че тъй като от страна на жалбоподателката не са изпълнени в срок, законосъобразно дадените ѝ и надлежно връчените чрез процесуалния ѝ пълномощник по делото, указания за отстраняване нередовността на касационната ѝ жалба, то въззивният съд правилно, съгласно разпоредбите на чл. 286, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 285, ал. 1 и с чл. 284, ал. 3, т. 4 от ГПК, е върнал същата с обжалваното разпореждане № 1400/16.12.2019 г., поради което то следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение