Определение № 1306 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1737/2023 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 30147 от 21.12.2022 г., подадена от Щ. Т. - Й., Д. Н. Й. и Я. Н. Й. - Л., срещу въззивно Решение № 1439 от 17.11.2022 г. по в.гр.д.№ 1930/2022 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответниците по касация Д. П. С., Д. С. С., С. С. С., С. Г. С. и Д. Г. С. са подали отговор на жалбата чрез адвокат С. Л. от АК – В.. Считат, че отсъства основание за допускане на обжалването. Претендират разноски.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 1853 от 09.06.2022 г. по гр.д.№ 5287/2021 г. на Районен съд - Варна, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Д. П. С., Д. С. С., С. С. С., С. Г. С. и Д. Г. С., че Д. Н. Й., Я. Н. Й. и Щ. Я. Т.-Й. не са собственици на имот с идентификатор ***, намиращ се в местност „А.”, [жк], [населено място], с площ от 1 601 кв.м., трайно предназначение на територията урбанизирана, номер по предходен план *, при посочени граници, по отношение на който имот със Заповед № 10-10223 от 26.10.2020 г. на Началника на СГГК – Варна е допуснато изменение на КККР, като са обособени самостоятелни имоти с идентификатори *, *и *, както и на реална част с площ от 209 кв.м. от имот с идентификатор *, намиращ се в местност „А.”, [жк], [населено място], целият с площ от 8 400 кв.м., трайно предназначение на територията: горска, начин на трайно ползване: друг вид дървопроизводителна гора, номер по предходен план: *, при посочени съседи, по отношение на който имот със Заповед № 1010223 от 26.10.2020 г. на Началника на СГГК – Варна е допуснато изменение на КККР, като в границите на реалната част е обособен самостоятелен имот с идентификатор ***.

Прието е, че по силата на крепостен акт за придобиване на имот чрез покупко-продажба № 987 от 28.07.1907 г. Г. К. Г. е придобил право на собственост върху недвижим имот, представляващ лозе от 8 дка в местност „Т. т.”, В. околия. Г. К. Г., б.ж. на [населено място], е починал на 20.09.1912 г. и негови наследници по закон са синовете му К. Г. К., С. Г. К. и Г. Г. К.. Ищците по настоящото дело са негови наследници в коляното на сина му С. Г. К..

Със заявление № 131 от 07.12.1991 г. до поземлена комисия А. П. С. Г., в качеството му на наследник на С. Г. К., е поискал за възстановяване на имот, представляващ „нива” с площ от 2 дка, намираща се в местност „А. (Т. т.”. Съгласно договор за доброволна делба от 18.06.1993 г. с нотариална заверка на подписите за съделителите Г. С. К. и П. С. К. (синове на С. Г. К.) е отреден в общ дял имот с площ от 1 700 кв.м., представляващ „хавра” в землището на [населено място], местност „А.”.

С Решение на ОСЗ [населено място] № 553 от 09.09.1998 г. е постановено, че на основание чл. 18ж ППЗСПЗЗ се възстановява правото на собственост на наследниците на С. Г. К. по отношение на имот, представляващ нива с площ от 2 дка, намираща се в землището на В., местност „Т. т.”.

Със Заповед № РД-06-7706-319 от 29.11.2006 г. на Областния управител на Област Варна е одобрен План на новообразуваните имоти на местност „А.”, землище на [населено място].

Ответниците по делото са наследници на Н. Й. П., починал на 18.11.1982 г. С Решение № 5437 от 22.12.2017 г. по гр.д.№ 10325/2016 г. на ВРС е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], квартал В., местност „А.”, с площ от 1 601 кв.м.,, на „участък” от поземлен имот с идентификатор * с площ от 209 кв.м., както и на “участък” от поземлен имот с идентификатор *, с площ от 352 кв.м., между съделителите Д. Н. И., Я. Н. Й. и Щ. Я. Т. – Й., при квоти от по 1/3 идеална част за всеки един от тях. С определение, постановено в съдебно заседание, проведено на 13.07.2018 г., по гр.д.№ 10325/2016 г. на ВРС е одобрена съдебна спогодба по извършване на съдебна делба, като в общ дял на ответниците Д. Й., Я. Й.-Л. и Щ. Т.-Й. е поставен “участък” от поземлен имот с идентификатор * с площ от 209 кв.м.; имот с идентификатор * е разделен на три отделни имота, от които имот с площ от 534 кв.м. е поставен в дял на Щ. Т. – Й., имот с площ от 533 кв.м. - на Я. Й. – Л. и имот с площ от 534 кв.м. - на Д. Й.. Със Заповед № 10-10223 от 26.10.2020 г. на началника на СГКК-Варна е одобрено изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], както е нанесен нов обект с идентификатор *, с площ от 209 кв.м., вписан в обща собственост на ответниците, а по отношение на имот *, вписан в собственост на Д. и Р. Й., с площ от 1 601 кв.м., са образувани нови имоти: ПИ с идентификатор *, вписан на Щ. Т. – Й., ПИ с идентификатор *, вписан в собственост на Я. Й. – Л. и ПИ с идентификатор *, който е вписан в собственост на Д. Й.. За собствеността върху така обособените имоти са съставени КНА през 2021 г. на името на всеки от ответниците поотделно (за ПИ №№ *, * и *), както и общо за тримата (за ПИ № *). Пред ВРС са представени и приети разписки за осъществени плащания на задължения за местни данъци и такси по отношение на имот в [населено място], местност „А.“, дължими за данъчните 2018, 2019, 2020 и 2021 години от Щ. Я. Т.– Й., Я. Н. Й. – Л. и Д. Н. Й.. Плащанията са извършени в полза на Община Варна на 09.11.2021 г., 10.11.2021 г. и 25.03.2022 г.

От заключението на приетата пред ВРС СТЕ на в.л. Ж. Б. се установява, че за района, в който се намират процесните имоти, е приет кадастрален план от 1956 г., по отношение на който няма данни да е одобрен със съответен административен акт, но същия е технически приет и използван за изработка на следващ план. По този план спорният имот се идентифицира под № *, чиято площ е в размер на 1 806 кв.м., като в границите му се намират 1 508 кв.м. от имот с идентификатор *** (с площ по КККР 1601 кв.м.), както и 192 кв.м. от процесната реална част от 209 кв.м. В регистъра за собственост имотът е вписан в собственост на ТКЗС. Експертът онагледява този си извод в комбинирана скица № 1 към заключението на СТЕ. Следващият план, който е приет за местността, е кадастрален план от 1977 г., одобрен с акт № 7575-КФ от 07.09.1977 г. По този план относимият имот се идентифицира с № *, с площ от 1 626 кв.м., по отношение на който в регистъра за собственост е вписан С. Г.. В границите на този имот по КП от 1977 г., имот с идентификатор *** се разполага с площ от 1 482 кв.м., а съответно 65 кв.м. от процесната реална част от имот № *, с площ от 209 кв.м., също се припокриват в тази площ (комбинирана скица № 2). През 2002 г. е изготвен плана на старите имотни граници (ПСИГ), в който са нанесени имотите на бившите собственици в с.о. „А.”, като относимият имот е под № * с площ от 1 842 кв.м., който в регистъра за собственост е вписан на ТКЗС. Имотът граничи с имот № *, по отношение на който в регистъра за собственост е вписана Държавата, а той от своя страна граничи с имот № * – вписан на наследници на К. Г. К.. В границите на имот № * по ПСИГ от 2002 г. се ситуират 1 483 кв.м. от процесния имот с идентификатор ***, като и 206 кв.м. от процесната реална част (комбинирана скица № 3). Изработен през 2002 г. е и помощен комбиниран план, в който са нанесени имотите на ползвателите и други имоти, като относимия имот се идентифицира под № * с площ от 1 601 кв.м., за който имот в регистъра за собственост за вписани Д. и Р. Й. (без посочено правно основание) – комбинирана скица № 4. Приет през 2006 г. е ПНИ, в който имота се индивидуализира под № * с площ от 1 600 кв.м., а в регистъра за собственост са вписани Д. и Р. Й. (без посочено правно основание). По ПНИ от 2009 г. цялата площ на имот с идентификатор * се включва в този имот, а процесните 209 кв.м. попадат в землищната територия по КВС (комбинирана скица № 5). Приета е КККР през 2008 г., в която имотът се индивидуализира с идентификатор *, площ от 1 601 кв.м., като съобразно вписване в кадастралните регистри е вписан в собственост на Д. и Р. Й.. Извършена е втора промяна на вписванията в КККР на основание съдебно решение № 5437 от 22.12.2017 г. по гр.д.№ 10325/2016 г. на ВРС, като със заповед № 18-10223 от 26.10.2020 г. на началника на СГГК – Варна е допуснато изменение на КККР, като в площта на имот с идентификатор * са нанесени имоти *, * и *, които са вписани в индивидуална собственост на ответниците, като същевременно е обособен и нов имот *** с площ от 209 кв.м., вписан в съсобственост между тях. При изследване на реституционната процедура, която е започнала във връзка със заявление № 131 от 07.12.1991 от П. С. Г., като наследник на С. Г. К., вещото лице посочва, че с решение, оформено в протокол № 5207 от 03.02.1993 г. на ПК А. на С. Г. К. е отказано да бъде възстановен имот с площ от 2 дка в местност „Т. т.”, като мотивът на административния орган е бил, че този имот не попада в землището на [населено място]. С решение № 553 от 09.09.1998 г. в полза на наследниците на С. Г. К. се възстановява имот с площ от 2 дка, намиращ се в землище на В., местност „Т. т.”. Вещото лице извежда идентичност на този имот по решение на ОСЗ – Варна с имот № * по ПСИГ/2002 г., която идентичност обосновава на база вписването в регистъра за собственост по отношение на имот № * по КП от 1977 г. в полза на наследници на С. Г. К. (син на Г. К. Г.), който имот № * е идентичен с имот № * по ПСИГ/2002 г., така и с оглед установената собственост на съседните на имот № * имоти, а именно № * – на Я. и Н. К. като наследници на Г. Г. К. (син на Г. К. Г.), съответно имот № * – вписан в собственост на К. Г. К. (син на Г. К. Г.). При анализ на записванията в разписните листи в КП от 1977 г., така и установената собственост на съседни имоти, експертът излага, че имотът посочен в решение № 553 от 09.09.1998 г. на ОСЗ-Варна е идентичен с имот № * по ПСИГ от 2002 г. Установява частична идентичност на имота посочен в решението на ОСЗ – Варна с имот № * по кадастралния план от 1977 г., като припокриващата се площ възлиза на 1 527 кв.м. Припокриващата се площ съобразно имота, идентифициран в КККР в нейния първоначален вид – * с имота, посочен в решение № 553 от 09.09.1998 г. на ОСЗ - Варна, възлиза на 1 483 кв.м. С площ от 209 кв.м. се установява и частична идентичност на имота посочен в решение № 553 от 09.09.1998 г. на ОСЗ-Варна и имота по КККР *, целия с площ от 8 401 кв.м. При запознаване с материалите по делото и съответните действащи към момента планове за местността, в която се намират процесните имоти, в.л. Б. посочва, че се установява идентичност на имот, представляващ дял ІІІ – ти, който е посочен в договор за доброволна делба от 18.06.1993 г., по силата на който се поставя имот с площ от 1 700 кв.м. представляващ „хавра” в землището на [населено място], местността „А.” в полза на съделителите Г. С. К. и П. С. К. (Г. – съобразно вписването на съделителите в титулната част на договора за доброволна делба), същите като наследници на С. Г. К.. При изследване правата на ответниците вещото лице посочва, че техният праводател Н. Й. П. е включен в Списък на лозарите, който е изготвен през 1944 г., като в съдебно заседание при приемане заключението вещото лице допълнително разяснява, че и тримата братя (К. Г. К., Г. Г. К. и С. Г. К. – наследници на Г. К. Г.), също са включени в този списък на лозарите. По начина, по който е посочен имота в полза на наследодателя на ответниците – Н. П., а именно „лозе от 4 дка”, не може да бъде установено неговото местоположение, съответно да бъде осъществена съпоставка с имоти по съответните действащи за територията планове. При изготвяне на помощния план през 2002 г. и вписване в същия като собственици на имот № * Д. и Р. Й., вещото лице не установява основание за това вписване. Липсва основание за вписване и в следващия изготвен за местността ПНИ. Не е посочено и основание за вписване в тяхна собственост и при приемане на КККР през 2008 г. в нейния първоначален вид.

Пред ВРС за ответниците е била разпитана свидетелката С. Ч. Д.. Същата посочва, че притежава имот (№ *) в местност „А.”. Излага, че ответниците са оградили техния си имот преди около 4-5 години. По данни на нейния син в този имот преди ответните страни е идвал дядо Д., който бил техен роднина. Отново от нейния син й е известно, че към момента дядо Д. е починал. В имота отпреди година – две свидетелката е виждала ответниците да засаждат овощни дръвчета. Посочва, че е видяла ответниците в имота за пръв път преди 5-6 години, като други лица там не е виждала. Изрично заявява, че не познава Р. Й., като посочва, че й е известно, че тя е идвала в имота заедно с дядо Д..

Пред ВРС за ответниците е бил разпитан свидетелят К. П. А.. Той сочи, че е посетил имота за първи път през 2003-2004 г., като е участвал в неговото ограждане, което е реализирано преди около 4-5 години. След ограждането му ответниците сложили врата, която се намирала откъм пътя. Вратата се заключвала със синджир, на който бил поставен катинар. При последното си посещение (през 2021 г.) свидетелят посочва, че катинара бил сменен и бил поставен надпис, който посочвал, че имотът не е собственост на ответниците. Свидетелят не познава Д. Й.. Познава Р. Й., на която помагал предвид това, че ответницата Я. Й. била в чужбина, а нейната майка (Щ. Я. Т.-Й.) и ответникът Д. Й. живеели в [населено място]. В процесния имот е виждал само Р. Й..

За ищцовата страна е разпитан свидетеля В. Я. К.. Същия при предявяване на скица по делото посочва, че притежава имот № *, който имот има от 70-те години. Посочва, че в имота до към 2003 г. – 2004 г. е виждал бащата на ищцата Д. С., а именно П. Г.. Имотът е бил ограден с паянтова ограда, изготвена от телена мрежа. Откъм пътя е бил ограден със стабилна ограда, в която част е имало врата. При предявяване на скица на имота, намираща се по делото, свидетелят е посочил пред ВРС, че вратата се е намирала откъм страната на пътя, към границата на съседен имот № *, приблизително на място посочено с “х” на скица на л. 81 от делото – от дясната лицева страна на имота (откъм пътя). В последствие през 2016-2017 г. вратата на оградата била изместена в противоположния край на имота откъм неговата лява страна. В имота след 2016 г. не е виждал никой.

Пред ВРС за ищцовата страна е разпитана свидетелката Р. А. Т.. На скицата пред ВРС тя е посочила, че разпознава процесния имот, по посочения на скицата път се намира и нейния имот, в който тя живее от около 27 години. Посочва, че имотът е бил ограден с мрежа и жив плет, като от страната на пътя оградата е била от телена мрежа. Входът е бил през врата, която се е намирала в неговата дясна страна при заставане с лице към имота спрямо пътя. Тази входна врата на това място се е намирала допреди около 2-3 години, като в последствие била изместена откъм лявата част на имота. На свидетеля не й е известно кой е преместил вратата. За имота знае, че П. Г. го е поддържал до неговата смърт преди 6-7 години, той се е занимавал с овошките, той е косил мястото. От ищцата Д. Й. й е известно, че други лица са направили новата ограда.

От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е допустим, с оглед дадените разяснения в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Приел е, че решението на Поземлената комисия е постановено по реда на чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ, в редакция на нормата преди 1999 г. То не съдържа надлежна индивидуализация на възстановения имот, поради което не се ползва с конститутивен ефект, съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/1997 г. на ВС, ОСГК. Правният интерес на ищците е налице, тъй като те целят да отрекат правата на ответниците, които се позовават на дарение в полза на техен наследодател още от страна на цар Фердинанд. Въззивният съд е приел, че от изготвената по делото съдебно-техническа експертиза е установена идентичност на имот, представляващ дял трети от договора за доброволна делба от 18.06.1993 г., по силата на който имот с площ от 1 700 кв.м. представляващ „хавра” в землището на [населено място], местност „А.”, е поставен в дял на съделителите Г. С. К. и П. С. К. (Г. – съобразно вписването на съделителите в титулната част на договора за доброволна делба), същите като наследници на С. Г. К.. Праводателят на ответниците Н. Й. П. е включен в Списъка на лозарите, изготвен през 1944 г., като и тримата братя (К. Г. К., Г. Г. К. и С. Г. К. – наследници на Г. К. Г.), също са включени в този списък. По начина, по който е посочен имота в полза на наследодателя на ответниците – Н. П., а именно „лозе от 4 дка”, не може да бъде установено неговото местоположение, съответно да бъде осъществена съпоставка с имоти по съответните действащи за територията планове. При изготвяне на помощен план през 2002 г. и вписване в същия като собственици на имот № * Д. и Р. Й., вещото лице не е установило основание за това вписване. Липсва основание за вписване и в следващия изготвен за местността ПНИ. Не е посочено и основание за вписване в тяхна собственост и при приемане на КККР през 2008 година в нейния първоначален вид. Ответниците не противопоставят годен титул за собственост, какъвто не е Списъка за лозарите, приложен по делото.

Въззивният съд е приел, че давността може да започне да тече от момента, в който обекта на собственост, за който се провежда реституционната процедура, е надлежно индивидуализиран в съответния индивидуален административен акт. В случая давност може да тече от 2006 г., тъй като от този момент имотът е индивидуализиран с ПНИ.

Разпитаните от страна на ответниците свидетели имат повърхностни, противоречиви показания, които не изясняват фактите по делото. Свидетелката Д. сочи, че ответниците са оградили имота си преди 4-5 години и че преди това по данни на нейния син имотът е посещаван от дядо Д., като впечатленията й са епизодични и често не почиват на преки наблюдения. Такива според въззивния съд са и дадените от свидетеля А. показания. Той сочи, че имотът е бил ограден преди около 4-5 години и че ответниците не живеели в близкия [населено място], сочи, че не познава Д. Й., но познава Р. Й.. Прието е, че от друга страна показанията на разпитаните в полза на ищците свидетели почиват на преки наблюдения, те са на съседи и възприятията им са били постоянни. Свидетелят К., съсед, сочи, че докъм 2003-2004 г. е виждал бащата на ищцата Д. С., а именно П. Г., че имотът е бил ограден с паянтова ограда, изготвена от телена мрежа, че вратата се е намирала откъм страната на пътя, към границата на съседен имот № *, приблизително на място, посочено с “х” на скица на л. 81 от делото – от дясната лицева страна на имота (откъм пътя). Впоследствие през 2016-2017 г. вратата на оградата била изместена в противоположния край на имота откъм неговата лява страна. В имота след 2016 г. не е виждал никой. За най-пълни и последователни са приети показанията на свидетелката Р. А. Т. - също съсед, основани на преки впечатления. На скицата пред ВРС тя е посочила, че разпознава процесния имот, по посочения на скицата път се намира и нейния имот, в който тя живее от около 27 години. Посочва, че имотът е бил ограден с мрежа и жив плет, като от страната на пътя оградата е била от телена мрежа. Входът е бил през врата, която се е намирала в неговата дясна страна при заставане с лице към имота спрямо пътя. Тази входна врата на това място се е намирала допреди около 2-3 години, като впоследствие била изместена откъм лявата част на имота. На свидетелката не й известно кой е преместил вратата. За имота знае, че П. Г. го е поддържал до смъртта си преди 6-7 години, той се е занимавал с овошките, той е косил мястото. От ищцата Д. Й. й е известно, че други лица са направили новата ограда. Като не е намерил за доказани противопоставените с отговора на исковата молба придобивни основания (дарение от цар Фердинанд през 1923 г., евентуално – придобивна давност), въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от ищците отрицателен установителен иск.

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси:

1. В тежест на ищеца ли е при оспорване, направено от ответника, да докаже, че имотът е придобит въз основа на годно правно основание;

2. В случай, че и противната страна противопоставя права, установени с нотариален акт и придобивна давност, разпростира ли се доказателствената сила на нотариалния акт относно обстоятелството, че имотът е наследен от собственик или страната следва да докаже правото на собственост на наследодателя;

3. Правилно ли въззивният съд е приел, че ищецът доказва придобивното основание единствено с представянето на оспорените административни актове на Поземлена комисия - Варна в случай, че и ответникът разполага с нотариален акт за собственост;

4. Приложими ли са условията и редът за придобиване по давност на недвижими имоти, попадащи в терен по параграф 4 от ЗСПЗЗ, а именно, че началния момент на придобивната давност започва да тече от момента на издаване на Заповед по параграф 4, ал. 7 от ЗСПЗЗ, когато правото на собственост се възстановява при действието на чл. 4к, ал. 3, т. 1 ЗСПЗЗ или когато правото на собственост е било възстановено на собствениците с решение на поземлената комисия, съгласно чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ преди изменението в ДВ, бр. 68/1999 г. или правото на ползване е било трансформирано при условията на параграф 4а и 4б ПЗР на ЗСПЗЗ в право на собственост, по отношение на недвижими имоти, които не представляват такива, попадащи в терен по параграф 4 от ЗСПЗЗ;

5. Допустимо ли е в случай на неангажиране на доказателства за характеристиките на един недвижим имот, а именно попада ли същият в обхвата на параграф 4 от ЗСПЗЗ, то за него да се прилагат същите правни норми, както за такива имоти, по отношение на правилата за придобиването му по давност;

6. Основателно ли е направеното от ответницата възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност;

7. Владяла ли е ответницата процесния имот в продължение на 10 години и демонстрирала ли е това владение на ищците;

8. Имали ли са ответниците анимус и корпус върху процесния имот;

9. Извършила ли е ответницата действия, които съгласно константната практика на ВКС могат да установят владение;

10. Правилна ли е комплексната преценка на въззивния съд за това дали е упражнявана фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене; Правилно ли са интерпретирани свидетелските показания;

11. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (завладяване), съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС необходимо ли е да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: въпроси №№ 1-5 – в противоречие с Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 107 от 31.07.2019 г. по гр.д.№ 3540/2018 г. на ВКС, І г.о., Решение № 157 от 19.06.2013 г. по гр.д.№ 103/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 128 от 12.01.2018 г. по гр.д.№ 412/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., въпроси №№ 6-11 – в противоречие с Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 60108 от 22.11.2021 г. по гр.д.№ 3534/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 161 от 23.01.2019 г. по гр.д.№ 4894/2017 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Касационното обжалване не следва да бъде допускано по следните съображения:

Въпроси №№ 1, 2 и 3 от изложението не обуславят наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая съдът е сезиран с произнасяне по отрицателен установителен иск за собственост, целящ отричане правата на ответниците, а не с положителен установителен иск или с ревандикационен иск – целящ установяване правата на ищците. С оглед разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, предпоставка за допустимост на отрицателния установителен иск е наличието на правен интерес от провеждането му, а такъв съществува, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая, разглежданият случай попада в третата от изброените хипотези, доколкото ищците целят да отрекат правата на ответниците, които с действията си препятстват възможността започналото по реда на ЗСПЗЗ реституционно производство да приключи. Съгласно цитираната задължителна практика, предмет на спора и на исковия процес при предявен отрицателен установителен иск относно правото на собственост е отричаното от ищеца право, като за ответната страна е тежестта да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи, посочвайки и доказвайки фактите, от които това право е породено. Въззивният съд е приел, че ответниците, чиято е била доказателствената тежест, не са установили осъществяването на твърдяните от тях придобивни основания – дарение в полза на техен наследодател (деривативно) и придобивна давност (оригинерно). Наследяването, като придобивно основание на конкретно вещно право предполага установяване от субекта, който се позовава на него, на правоприемството – било универсално, било частно. За да се приеме, че вещното право по отношение на конкретни обекти е транслирано от патримониума на починалото лице към неговите законни или частни правоприемници, следва да бъдат категорично установени, не само биологичната или юридическата връзка между наследодател и правоприемник, но и че спорното вещно право е било притежавано от наследодателя, каквото доказване в случая не е проведено от ответниците. Няма колебание в практиката на ВКС, че обстоятелството, че един имот е вписан в регистъра към плана на името на определено лице, не доказва, че именно това лице е действителният собственик. Спорът за собственост се решава от гражданския съд при образувано исково производство, а не в рамките на евентуално административно производство по обжалване на заповедта за одобряването на съответния план. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като не е придал значение на вписването в регистъра към ПНИ от 2006 г. и към КККР/2008 г., в който като собственици са посочени наследодателите на ответниците. Правото на собственост в случая се определя от това дали е налице твърдяното придобивното основание, а не от вписването в регистъра. Не е налице и твърдяното противоречие с Тълкувателно решение № 11/2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. Съгласно задължителните разяснения, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. Този нотариален акт обаче може да бъде оспорен от всяко лице, което има интерес да твърди, че титулярът по акта не е собственик. Оспорването може да се изрази както в доказването на свои права, които са противопоставими на правата на титуляра, така и в опровергаването на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, или доказване, че признатото право се е погасило, или е било прехвърлено другиму. В настоящия случай въззивният съд е действал в съответствие с тълкувателното решение, като не е зачел легитимиращото действие на представените по делото констативни нотариални актове, доколкото от събраните по делото доказателства се опровергават фактите, обуславящи посоченото в тях придобивно основание.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси №№ 4 и 5 от изложението. Самият факт, че имотът се намира в територия, за която е одобрен и влязъл в сила ПНИ сочи, че тя включва земи, предоставени за ползване въз основа на актове по §4 ПЗР ЗСПЗЗ. Това е така, защото съгласно § 4к, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ помощен план и план на новообразуваните имоти се изработват именно за земите, предоставени за ползване на граждани въз основа на актове по § 4. При това положение, съобразно практиката на ВКС, преценката кой е началният момент, считано от който е възможно да тече срок на придобивна давност за имот в обхвата на територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, се намира в зависимост от извода по въпроса кога настъпва конститутивният ефект на съответното решение за възстановяване на земите. По правило решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи, намиращи се в терени по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68 от 1999 г., имат конститутивно действие, но доколкото възстановеният имот е индивидуализиран. Когато от съдържанието на решението не може да се установи кой е възстановеният имот (какъвто е настоящият случай), се приема, че решението на поземлената комисия няма конститутивно действие и по същество е такова, с което само се признава правото на възстановяване на собствеността. За тези случаи се приема, че процедурата по възстановяването приключва в по-късен момент - от момента на влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, с издаването на заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ (Решение № 60 от 11.01.2021 г. по гр.д.№ 4407/2019 г., II г.о. и цитираните в него). Въззивното решение е съобразено с посочената практика на ВКС, включително имаща отношение към преценката за наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост в хипотези от вида на разглежданата.

Въпроси №№ 6, 7, 8, 9 и 10 от изложението не отговарят на изискванията към общото основание за допускане на касационно обжалване. Даването на отговор на въпросите изисква извършването на преценка за правилност на обжалвания съдебен акт (преценка на събраните по конкретното дело доказателства, преценка за обоснованост на фактическите изводи и за правилно приложение на материалния закон). Касационните основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК се различават от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Последните нямат отношение към правилността на въззивния акт, която се преценява с решение по чл. 290 ГПК, само ако същият бъде допуснат до касационен контрол.

Въпрос № 11 от изложението не е обуславящ изхода на спора, тъй като е предпоставен от наличието на положително установени по делото факти, които в случая въззивният съд е приел за недоказани - упражняване на фактическа власт върху имота от касаторите преди 2016 г. Срокът на осъществяваната фактическа власт след 2016 г. е недостатъчен за настъпване последиците на давността. Въпросът дали едно лице е упражнявало фактическа власт върху вещта и за какъв период е фактически и се разрешава въз основа на събраните по делото доказателства, а не с оглед установената в чл. 69 ЗС презумпция. Последната освобождава владелеца от тежестта да доказва намерението, с което упражнява фактическата власт (субективния елемент на владението), но не и факта на упражняване на фактическа власт. Обективният елемент на владението не се предполага, а трябва да бъда доказан, което в случая не е установено за времето преди 2016 г.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите дължат да заплатят на ответницата по касация Д. П. С. разноските за защита пред ВКС. В случая представеният ДПЗС (л. 51) удостоверява постигането на съгласие и заплащането в брой на сумата 1 200 лв. - адвокатско възнаграждение, която следва да бъде присъдена.

ВКС констатира, че с оглед броя на касоторите дължимо е било заплащането на три държавни такси в размер от по 30 лв., т.е. общо 90 лв. По делото са представени платежни документи за две държавни такси от по 30 лв., поради което и на основание чл. 77 ГПК с настоящото определение касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ВКС още 30 лв. държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 ТДТССГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение