Определение № 10366 от 20.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9210/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Е. Б. Д. от гр. София срещу протоколно определение от 18.06.2026 г. на Административен съд София - град (АССГ) по адм. дело №1202/2022 г. С оспорваното определение е оставена без разглеждане жалбата на Е. Б. Д. срещу Заповед №2022000539 от 28.01.2022 г. на директора на Дирекция „Български документи за самоличност“ към Министерството на вътрешните работи и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател - Е. Б. Д., счита, че определението е неправилно. Прави искане определението да бъде отменено. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – директорът на Дирекция „Български документи за самоличност“ към Министерството на вътрешните работи изразява становище за неоснователност на жалбата. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е основателна. За да прекрати производството по делото АССГ е изложил, че „видно от приложените доказателства към молба от 21.05.2026 г., жалбоподателят няма пряк и непосредствен интерес от оспорване на процесната принудителна административна мярка (ПАМ). Определението е нeправилно. Оспорва се Заповед №2022000539 от 28.01.2022 г. на директора на Дирекция „Български документи за самоличност“ към Министерството на вътрешните работи, с която на основание чл. 79, ал. 1 и чл. 76а, ал. 1 от Закона за българските лични документи, е наредено да не се разрешава напускане на страната, паспорти и заместващи ги документи да не се издават, а издадените да се отнемат, на Е. Б. З. (към настоящия момент Е. Б. Д.), със срок от 28.01.2022 г. до 22.03.2023 г. В нарушение на чл. 172а, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, съдът не е посочил нито правното основание, въз основа на което е прекратил съдебното производство, нито е изложил мотиви обосноваващи извода му за липса на правен интерес от оспорването. Не става ясно на кои доказателства, приложени към молба от 21.05.2026 г. се позовава съда и по - точно на кои факти, установени с тези доказателства (най - вероятно се има предвид молба от посочената дата депозирана от административния орган - л. 161 - 164 от адм.д. №1202/2022 г.). Към посочената молба са приложени две справки. От първата справка се установява, че по отношение на Е. З. няма активно наблюдение, а от втората, че състоянието на наблюдението въз основа на оспорваната в настоящото производство заповед, е изтекло. Съществуването и надлежното упражняване на правото на оспорване е възможно само при наличието на определени процесуални предпоставки. В чл. 159 АПК са посочени абсолютните положителни процесуални предпоставки за допустимост на оспорването. Съгласно чл. 159, т. 1 АПК актът следва да подлежи на оспорване, а съгласно чл. 159, т. 4 АПК, оспорващият следва да има правен интерес от оспорването. В случая се оспорва административен акт, който засяга правната сфера на оспорващия. Този акт не е престанал да съществува в правния мир, поради което, въпреки изтеклия срок на приложената принудителна административна мярка, за З. не е отпаднал правният интерес от оспорването й. Обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. По претендираните разноски за касационното производство: Отговорността за разноски в съдебно-административното производство произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и се носи от страната, чието правно твърдение е отречено с решението. Възлагането на разноските по делото следва да бъде направено при приключването му в зависимост от изхода на правния спор. Поради това по претендираните от страните разноски следва да се произнесе съдът в основното производство, с чийто съдебен акт приключва делото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение