Решение № 5017 от 11.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7741/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба срещу решение № 1034/02.06.2025г. по адм. д. № 219/2025г. на Административен съд – Сливен. В касационната жалба на С. Х. Б., подадена чрез адвокат Попова - СлАК, се обжалва решението изцяло, изразяват се оплаквания за неговата незаконосъобразност, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навеждат се доводи за едностранчиво кредитиране на доказателствената съвкупност, непредоставяне на възможност за запознаване с доказателствата на ответната страна, недопускане на доказателствено средство, поискано от страна на касатора, което според него го е лишило от възможността да докаже размера на претенцията си за имуществени вреди. Ответникът – Министерство на вътрешните работи се представлява от процесуален представител, който оспорва касационната жалба и изразява становище за оставяне в сила решението на предходната съдебна инстанция. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е допустима, но неоснователна. Според същия първоинстанционният съд е обсъдил доказателствата и възраженията на ответника и е постановил правилно и обосновано съдебно решение. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Предмет на разглеждане пред Административен съд – Сливен са били обективно кумулативно съединени искове от С. Х. Б. срещу Министерството на вътрешните работи, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и цена на иска общо 9 691,00 лева, представляваща претенция за обезщетение за причинени му имуществени и неимуществени вреди в периода от 16.03.2024 г. до 15.03.2025 г., от които имуществени такива в размер на 9 690,00 лева, както следва: 2 850,00 лева за транспортни разходи и 6 840,00 лева за положен извънреден труд, както и неимуществени вреди в размер на 1,00 лев, претендирани като причинени от постановяването и изпълнението на незаконосъобразен административен акт, а именно Заповед № 8121К-2502/06.03.2024 г. на главния секретар на Министерство на вътрешните работи, ведно със законната лихва върху сумата от 9 691,00 лева, считано 25.03.2025 г. – датата на влизане в сила на решението на ВАС за отмяна на заповедта, до окончателното й изплащане. Съдът е отхвърлил всички искове като неоснователни и е осъдил ищеца да заплати на Министерството на вътрешните работи – Сливен, сумата от 100 /сто/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Решението в частта, касаеща исковата претенция за имуществени вреди е правилно и обосновано. Такова е същото и в тази, касателно предявения иск за обезвреда на претендираните неимуществени такива. Първоинстанционният съд е възприел за установена фактическата обстановка по случая въз основа на представените от двете страни писмени доказателства и е отхвърлил поискана от страна на ищеца съдебно-счетоводна експертиза, с която се е домогвал да докаже размера на вредите за пътни разходи и за времето на пътуване в двете посоки, сочено като извънреден труд. Въз основа на доказателствата АС-Сливен правилно е установил от фактическа страна, че ищецът С. Х. Б. е заемал длъжността - ВПД началник на Участък „Градец" в РУ-Котел при ОДМВР-Сливен, считано от 16.03.2023 г. въз основа на Заповед № 8121К-2508 от 15.03.2023 г. на главния секретар на МВР, с която на основание чл. 165 от ЗМВР във връзка с чл.12 ал.1 т.1 и чл. 14, ал. 2 от Наредба № 8121з-310/17.07.2014 г. е бил преназначен за срок от една година от длъжността началник на Участък (КП) – Запад към Районно управление – Сливен при ОДМВР –Сливен. Правилни са констатациите на първоинстанционния съд, че със Заповед № 8121К-2502/06.03.2024 г., издадена от Главния секретар на МВР, на основание чл. 165 от ЗМВР във връзка с чл. 14, ал. 1 и ал. 5 от Наредба № 8121з-310/17.07.2014 г. този срок на временното му преназначаване е бил еднократно удължен с още една година, считано от 16.03.2024 г. Страните не спорят относно това, че Б. обжалвал Заповед № 8121К-2502/06.03.2024 г. на Главния секретар на МВР пред Административен съд – Сливен, който отхвърлил жалбата с Решение № 1721/24.09.2024г. постановено по адм. дело № 146/2024 г. по описа на същия съд, а то от своя страна било отменено с Решение № 3135/25.03.2025г. по адм. дело № 10443/2024 г. по описа на ВАС, като със същото решение била отменена и Заповед № 8121К-2502/06.03.2024 г. на Главния секретар на МВР. Във връзка с предявените искове, съдебният състав е приел, че е налице първата предпоставка за уважаването им, а именно окончателноотменен с влязло в сила решение административен акт. Съдът намерил, че не са налице останалите предпоставки за реализиране на отговорността на ответника в случая, тъй като твърдените от ищеца вреди според него не били настъпили в резултат на отменената заповед и не се намирали в пряка и непосредствена причинна връзка с нея. Така например по отношение на иска за обезщетение в размер на 2850,00 лева пътно-транспортни разходи съдът е заключил, че обстоятелството, че по време на работата си в РУ - Котел ищецът е решил да пътува ежеседмично до мястото на постоянното си местожителство, не можело да се вмени в тежест на МВР, доколкото ежеседмичното пътуване било лично решение на служителя, поради което липсвала пряка причинно-следствена връзка между отменената заповед и направените разходи от ищеца за гориво на личния му автомобил. За да достигне до извода за неоснователност на същия иск съдът е отбелязал и това, че ищецът се е възползвал от правото си на компенсация по чл. 236 от ЗМВР, която има целеви характер и обезщетява имуществени разходи във връзка с преместването в другото населено място. За да отхвърли исковата претенция за присъждане на обезщетение в размер на 6 840,00 лева за положен от него извънреден труд, съдът е достигнал до извод, че пътуването до месторабота и обратно не се включва в понятието работно време и съответно не може да се квалифицира като полагане на извънреден труд. Що се отнася до исковата претенция за неимуществени вреди в размер на един лев, първоинстанционният съд е посочил, че не били представени по делото доказателства, за това, че ищецът е претърпял неимуществени вреди. Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира първоинстанционния съдебен акт за правилен подадената касационна жалба за неоснователна, макар и по мотиви частично различаващи се от тези на първата инстанция. На първо място, предходната съдебна инстанция правилно е отчела обстоятелството, че отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ изисква установяването при условията на кумулативност наличието на административен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, отмяната на същия по съответния ред или възприемането за незаконосъобразен, причиняването на неимуществена или имуществена вреда и установяването на причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Правилен в тази връзка е изводът на първоинстанционния съд за надлежно установяване наличието на отменен с окончателен съдебен акт незаконосъобразен такъв, изходящ от административен орган - Заповед № № 8121К-2502/06.03.2024 г. Правилни в тази връзка са правните изводи на първата инстанция за това, че липсват останалите предпоставки на иска по чл.1, ал.1 ЗОДОВ по отношение и на трите искови претенции. Съображенията на настоящата инстанция за достигнатите заключение са следните: -По иска за присъждане на обезщетение в размер на 2850,00 лева пътно-транспортни разходи. Настоящата съдебна инстанция намира, че от съществено значение за разрешаване на спора се явява установяването на действителното фактическо положение по делото, т.е. това дали лицето действително е пътувало с личния си автомобил или не. В тази връзка, възражението, че на ищеца е била изплатена еднократна компенсация за преместването му в друго населено място, може да служи като основание за извършване на прихващане, но не и като такова за отхвърляне на исковата претенция. Твърдените разходи за транспорт, според настоящия съдебен състав се намират в пряка причинноследствена връзка с отменената като незаконосъобразна заповед, тъй като същата е била основанието за пътуването на ищеца, поради което използвания личен транспорт се явява средство за нейното изпълнение. Въпреки това, настоящата съдебна инстанция намира, че правилно първоинстанционният съд не е допуснал, потърсената съдебно-счетоводна експертиза. В тази връзка не могат да се възприемат твърденията на ищеца, че съдът е възпрепятствал установяването на размера на търсеното обезщетение. Напротив, основателността на подобно доказателствено искане следва да почива на представени надлежни доказателства в подкрепа на твърдението за ежедневно пътуване с личния си автомобил от гр. Сливен до работното му място. В конкретния случай експертизата е поискана, без да са представени подобни доказателства по делото или да са изложени твърдения за съществуването на подобни. Такива са могли да бъдат на първо място всички доказателства, удостоверяващи притежанието на автомобил от страна на ищеца, както и свидетелство за правоуправление, фискални касови бонове за гориво, фактури за същия вид разходи, свидетелски показания на очевидци за дните на пътуване с автомобил, които в комплексност да удостоверят наличието на спорните факти. Подобни доказателствени средства не са били ангажирани по делото, поради което, сама по себе си поисканата изчислителна по естеството си експертиза, макар да е била способна да изчисли подобен размер на разходите, практически би представила една хипотетична версия, или възможен вариант на размера им, но не и конкретен резултат на база на първични или свидетелстващи документи, удостоверяващи сторени разходи. По тази причина отказа да бъде допуснато подобно доказателствено средство се явява надлежно обоснован, наред с извода за недоказаност на сторените разходи. Представеният в тази връзка удостоверителен документ за собствеността и характеристиките на превозното средство пред касационната инстанция е недостатъчен да обоснове и докаже претендираните като извършени от ищеца транспортни разходи. По иска за присъждане на обезщетение в размер на 6 840,00 лева за положен от ищеца извънреден труд. Съдът намира изводите, направени от страна на първоинстанционния съд относно този иск за правилни и обосновани. Съгласно разпоредбата на чл.143 от Кодекса на труда „извънреден“ е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. Правилно в този случай първоинстанционният съд е заключил, че пътуването до и от месторабота не попада в понятието за работно време по смисъла на §1, т.11 от ДР на КТ, тъй като през същото ищецът не е изпълнявал работата, за която се е уговорил. Разбираемо е неудобството, което обичайно причинява отдалечеността на работното място от обичайното място на обитаване, особено, когато то е определено без съгласието на служителя с незаконосъобразен административен акт, но това обстоятелство не обосновава обезщетяването му като форма на имуществена вреда. В тази връзка, като е достигнал до извод, че претенцията, сочена като възнаграждение за извънреден труд е недоказана, доколкото по време на пътуването ищецът не доказва да е изпълнявал трудови функции, още по-малко по разпореждане или със съгласието на работодателя, исковата претенция е останала недоказана. По иска за неимуществени вреди По отношение на иска за неимуществени вреди съдът на първо място е приел, че по делото не са били ангажирани доказателства за претърпени такива от страна на ищеца. По-натам, съдът е приел, че макар да са налице обичайни притеснения и негативни емоции във връзка с постановяването на незаконна заповед, не са доказани по делото вреди с интензитет и продължителност, надхвърлящи обичайните преживявания, които да се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с издаденото наказателно постановление, тъй като длъжността на полицейски служител изисквала от ищеца проява на значително по-висока степен на устойчивост и готовност да бъде преместван по служба, поради което искът за неимуществени вреди в размер на 1 лв. е бил изцяло отхвърлен. Оспореното решение, според настоящия съдебен състав, е правилно и обосновано по отношение възприетата за недоказана искова претенция за неимуществени вреди. В тази връзка, настоящият съдебен състав изразява пълно съгласие с изложените в отхвърлителната част на същото мотиви, като препраща към тях на основание чл.221, ал.2 АПК. Настоящата съдебна инстанция намира за необходимо да отбележи това, че още в исковата си молба С. Б., чрез процесуалния си представител е отправил искане за допускане до разпит на двама свидетели, които да свидетелстват как незаконната заповед и нейното изпълнение са се отразили на психоемоционалното състояние на ищеца и какви са били причинените му негативни преживявания. Съдебният състав е пропуснал да се произнесе по своевременно направеното доказателствено искане с насрочващото делото разпореждане, но в открито съдебно заседание ищецът сам се е отказал от това си доказателствено искане, като е счел, че размерът на обезщетението, търсено от него за причинените му неимуществени вреди не се нуждае от доказване, заради ниската стойност на претендираното обезщетение. В тази връзка настоящият съдебен състав държи да посочи, че размерът на претенцията не е определящ за реда, по който тя следва да бъде доказана. Свидетелите са били необходими за установяване интензитета и продължителността на преживените негативни емоции. Като се е отказал сам от поисканите свидетелски показания, ищецът се е лишил от възможността да докаже наличието при условията на кумулативност на трите изискуеми предпоставки за уважаване на исковата му претенция по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, както и да обоснове размера на търсеното обезщетение. Предвид отхвърлянето на касационната жалба, съдът следва да се произнесе по разноските за процесуално представителство и заплатените такси. При този изход на спора в полза на касатора разноски не се дължат, а такива за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени в размер на 102,26 евро. Воден от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,