Решение № 9163 от 17.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 40/2018 г.

Решение № 9163 от 17.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 40/2018 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Общински съвет В. Т. срещу решение № 430 от 14.11.2017 г., постановено по адм. дело № 492/2017 г., по описа на Административния съд В. Т. с доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което се отхвърли протеста на прокурор при Районна прокуратура В. Т., по който е образувано съдебното производство. Ответникът по касационната жалба, прокурор при Районна прокуратура В. Т. редовно призован не се явява по делото и не взема становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното съдебно решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Производството пред Административен съд В. Т. се е развило по оспорване на прокурор при Районна прокуратура В. Т. на разпоредбата на чл. 4, т. 7 от Наредбата за рекламно-информационната дейност на територията на община В. Т., която гласи, че рекламно-информационните елементи на територията на Община В. Т., независимо от техния вид или собствеността на носителя/сградата, върху която са поставени е необходимо "да не рекламират определена религия или религиозна общност".. С обжалваното решение първоинстанционният съд, е обявил оспорената разпоредба за нищожна и е присъдил разноски по делото. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената разпоредба е приета без да е налице материална компетентност на органа, неин издател, тъй като специалният Закон за вероизповеданията не предвижда уреждане на подзаконово ниво на регулираните от него обществени отношения, такава възможност няма установена и в Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), при чието приложение е приета наредбата от общински съвет В. Т.. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е твърдяното в касационната жалба, че при постановяване на обжалваното решение са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Правото на участие на страната в съдебното производство не е нарушено, обжалваното решение е и надлежно мотивирано. Неоснователни са и доводите, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и е необосновано. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Посочено е въз основа на кои доказателства са приети за установени фактическите положения. В съответствие с приетата за установена фактическа обстановка съдът е извел правилни правни изводи, подробно изложени в мотивите на решението, които мотиви настоящата инстанция споделя. Обществените отношения, свързани с местното самоуправление и местната администрация са уредени със ЗМСМА. Общинският съвет като орган на местното самоуправление решава самостоятелно всички въпроси от местно значение, които законът е предоставил в неговата компетентност, както и други въпроси от местно значение, които не са от изключителната компетентност на други органи - чл. 21, ал. 1, т. 23 от ЗМСМА, при приложението на която разпоредба Общински съвет В. Т. е приел Наредбата за рекламно – информационната дейност на територията на община В. Т.. Нормата на чл. 17 ЗМСМА определя кръга от въпроси от местно значение, решаването на които законът е предоставил в компетентността на общинския съвет и те са в сферата на общинското имущество, общинските предприятия, общинските финанси, данъци и такси, общинската администрация; устройството и развитието на територията на общината и на населените места в нея; образованието; здравеопазването; културата; благоустрояването и комуналните дейности; социалните услуги; опазването на околната среда и рационалното използване на природните ресурси; поддържането и опазването на културни, исторически и архитектурни паметници; развитието на спорта, отдиха и туризма; защитата при бедствия. От текста на цитираните разпоредби е видно, че законодателят е изключил от компетентността на общинските съвети уреждането на местно ниво на въпросите, касаещи правото на вероизповедание и свързаните с това дейности по неговото упражняване. Това е в съответствие с характера на правото на вероизповедание като основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо право по смисъла на чл. 37 от Конституцията на Република България, възпроизведено в чл. 2, ал. 1 от Закона за вероизповеданията и потвърдено с решение № 5 от 11.06.1992 г. на КС на РБ по конституционно дело № 11/1992 г. Обоснован е следователно изводът на Административен съд В. Т., че оспореният текст от общинската наредба е приет от общинския съвет, без този орган на местно самоуправление да разполага с материална компетентност и законова делегация в тази насока. Ограничения по отношение на правото на вероизповедание са закрепени в разпоредбата на чл. 37, ал. 2 от Конституцията на РБ, който предписва, че свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Към тези ограничения, чл. 13, ал. 2 и ал. 4 от Конституцията добавя забраните за сливане на религиозните институции с държавата и използването на религиозни общности, религиозни институции и верски убеждения за политически цели. На законово ниво правото на вероизповедание е още по-подробно уредено. Нормативните ограничения при упражняване правото на вероизповедание се съдържат в чл. 7 от Закона за вероизповеданията, съгласно който свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица. Единственото ограничение на конституционно гарантираната свобода на вероизповедание е предвидено в разпоредбата на чл. 8 от Закона за вероизповеданията, съгласно която правото на вероизповедание може да бъде ограничено, ако са нарушени изискванията на чл. 7 чрез шест, изчерпателно изброени в закона способа. спиране на разпространението на дадено печатно произведение; 2. спиране Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от Закона за вероизповеданията производството за ограничаване се образува по искане на заинтересованите лица или на прокурора. Делото се разглежда по исков ред от Софийски градски съд. Разпоредбата на чл. 8 от Закона за вероизповеданията не предвижда законова възможност основанията, начина и средствата на ограничаване на правото на вероизповедание да се доразвиват и уреждат на местно ниво с подзаконови нормативни актове, приети от общинските съвети. Липсата на законова делегация в тази хипотеза обосновава извод за липса на материална компетентност на органа - Общински съвет В. Т. за приемане на оспорената разпоредба. Несъстоятелно е твърдяното от касационния жалбоподател, че компетентността му произтича с оглед урежданите с наредбата обществени отношения, тези по осъществяване на реклама и рекламна дейност. Оспорената пред съда разпоредба излиза извън тези обществени отношения, относима е към правото на вероизповедание, което, както бе посочено и правилно е прието от първоинстанционния съд е предмет на законова регламентация, която не предвижда възможност за допълнителна регулация от издалия наредбата орган. Липсата на материална компетентност у органа, издал оспорената разпоредба от подзаконовия нормативен акт, е порок, който води до неговата нищожност. Като е обявил тази нищожност административният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение