Определение № 3911 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2342/2026 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. П. И., ЕГН-[ЕГН] против определение № 1570 от 30.03.2026 г., постановено по гр.д.№ 1198/2025 г. на ВКС, І гр.о. С него е: а/ .оставена без разглеждане подадената от него молба вх.№23226/12.12.2025г. за произнасяне по искането за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски за производството пред ВКС и за връщане на внесената държавна такса; б/ без уважение подадената от него молба вх.№23227/12.12.2025г. по чл. 248, ал.1 ГПК за изменение на определение №5762/10.12.2025г., постановено по гр. д. №1198/2025г. на Върховния касационен съд, І г. о. в частта за разноските. В частната жалба се изразява оплаквания за неправилност, защото съдът изобщо не се е произнесъл по искането за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски, а е дължал произнасяне по направеното искан в касационната жалба. Счита, че така са нарушени правата му, след като се е променило и имущественото му състояние – останал е и без жилище. Твърди неспазване на задължителната съдебна практика – т.12 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Моли да се отмени обжалваното определение и делото да се върне на състава, на който делото е разпределено, за да се произнесе като пълен въззив по частната касационна жалба, ВКС да възстанови справедливостта, като се произнесе по жалбата. Иска освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски във всички инстанции до приключване на производството във всички инстанции като се съобрази с промяната на обстоятелствата и акта да се изпрати на всички по-долни инстанции за съобразяване с него. Евентуално моли държавните такси са се определят като за производство по ЗОДОВ и връщане на недължимо платените държавни такси. Иска и сезиране на ОСГК на ВКС за произнасяне поради противоречива съдебна практика, формирана с обжалваното определение. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба, е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна. В частта, с която се обжалва определение № 1570 от 30.03.2026 г., постановено по гр.д.№ 1198/2025 г. на ВКС, І гр.о. в частта му, с която е оставена без уважение подадената от А. П. И. молба вх.№23227/12.12.2025г. по чл. 248, ал.1 ГПК за изменение на определение №5762/10.12.2025г., постановено по гр. д. №1198/2025г. на Върховния касационен съд, І г. о. в частта за разноските, частната жалба е недопустима. Съгласно чл. 248, ал.3 ГПК, определението по чл. 248, ал.1 ГПК може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване и акта, чието изменение или допълване се иска. С определение № 1570 от 30.03.2026 г., постановено по гр.д.№ 1198/2025 г. на ВКС, І гр.о. е оставено без уважение искане за изменение на определение №5762/10.12.2025г., постановено по гр. д. №1198/2025г. на Върховния касационен съд, І г. о. в частта за разноските. Определение №5762/10.12.2025г. по гр. д. №1198/ 2025г. е постановено по реда на чл. 288 ГПК и с него не е допуснато касационно обжалване. Определенията по чл. 288 ГПК не подлежат на обжалване. Те не формират сила на пресъдено нещо и не съставлява правораздавателен акт. При не допускане до касация с такова определение, първоинстанционното решение влиза в сила /чл. 296, т.3 ГПК/. Така поради това, че акта, чието изменение е поискано на основание чл. 248 ГПК не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 248, ал.3 ГПК не подлежи на обжалване и постановеното определение по чл. 248, ал.1 ГПК. Затова в тази част частната жалба е недопустима и ще се остави без разглеждане. Частната жалба е допустима в частта, с която се обжалва определение № 1570 от 30.03.2026 г., постановено по гр.д.№ 1198/2025 г. на ВКС, І гр.о. в частта му, с която е оставена без разглеждане подадената от А. П. И. молба вх.№23226/12.12.2025г., защото е против определение на ВКС, което е преграждащо и подлежи на обжалване, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1 т.1 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба, в частта, в която е допустима, е неоснователна поради следното: С определение № 2122 от 29.04.2024 г. по ч. гр.д.№ 1220/2024 г. на ВКС, ІІ гр.о. не е допуснато касационно обжалване на определение № 515 от 26.02.2024 г. по в. ч. гр. д. № 273/2024 г. на Софийския апелативен съд. С него е оставена без уважение частната жалба на А. П. И. против определение № 265873 от 01.11.2023 г. по гр. д. № 727/2020 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащането на държавна такса в производството по подадената от него въззивна жалба по същото дело. Така с влязло в сила определение съдът се е произнесъл по искането за освобождаване от заплащане на държавни такси и разноски за производството пред СГС и пред въззивната инстанция и този въпрос не може да бъде разглеждан по сега подадената частна жалба и пререшаван. Формулираните в настоящата частна жалба искания за освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски във всички инстанции до приключване на производството във всички инстанции като се съобрази с промяната на обстоятелствата след постановяване на посоченото определение, както и евентуалното искане държавните такси са се определят като за производство по ЗОДОВ и да се върне на недължимо платените държавни такси, не могат да бъдат уважени. Освобождаването от внасяне на държавна такса важи само за напред. Неуважаване на искане по чл. 83, ал.2 ГПК с влязъл в сила съдебен акт не може да се преразглежда за дължими такси и разноски до влизането му в сила. С касационната жалба, подадена от А. П. И. на 07.02.2025 г. е поискано освобождаване от държавна такса. Както вече се посочи, за производствата пред първа и въззивна инстанция вече е имало произнасяне и не е имало основание отново съдът да се произнася. На 24.02.2025 г. пълномощникът на А. И., адв. П. М. е представил молба и декларация във връзка с искането за освобождаване от внасяне на държавна такса. На същата дата обаче е представил и квитанция за внесена държавна такса в размер на 30 лв. за производството по допускане до касационно обжалване. Затова с разпореждане от 26.02.2025 г. съдията-докладчик е посочил, че поради внасяне на дължимата държавна такса не се произнася по искането по чл. 83, ал.2 ГПК за освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски за производството пред ВКС. Съгласно чл. 83, ал..1 и ал.2 ГПК, такси и разноски по производството „ не се внасят“ от посочените в съответния текст лица. Затова след внасяне на дължимата държавна такса съдът не дължи произнасяне по искане за освобождаване по чл. 83, ал.2 ГПК. Влязлото в сила определение за освобождаване от внасяне на държавна такса и / или разноски действа за напред. С определение №5762/10.12.2025г., постановено в производство по чл.288 ГПК, по касационна жалба вх. №3286/07.02.2025г. на А. П. И. не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №5/03.01.2025г. по в. гр. д. №1278/2024г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261148/19.09.2023г. по гр.д. №727/2020г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от А. И. искове по чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД, вр. чл.4, § 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ, за заплащане на: сума от 699 860 лв. - обезщетение за имуществени вреди за извършени от Съвета на директорите на "Слънчев бряг" АД на 953 разпоредителни сделки с имуществени активи, в период от 2002г. до 2013г., сума от 49 768,80 лв. - обезщетение за имуществени вреди за това, че без правно основание от областния управител на област Бургас, назначен от МС, са извадени от патримониума на "Слънчев бряг" АД имуществени активи, а именно - на 18.07.2014г. бил вписан АДС за актуване като държавни на два имота с обща площ 42 419 кв.м., които са собственост на дружеството, и сума от 31936,77лв. - обезщетение за имуществени вреди от това, че поради оказаното влияние от двама членове на МС /министър председателя и министъра на икономиката и етиката/, не били заплащани и такси за ползваните активи на дружеството - инфраструктурата, за чиято поддръжка дружеството извършило значителни разходи, които за 2018 г. възлизали на 1,301 млн.лв. С постановяване на определението по чл. 288 ГПК е влязло в сила първоинстанционното решение, съгласно чл. 296, т.3 ГПК. Въпросите, повдигнати с касационната жалба не могат да бъдат преразглеждани. При постановяване на обжалваното сега определение, съставът на ВКС е приел, че с влизане в сила на обжалваният акт се преклудира и възможността за освобождаване от заплащане на държавна такса за обжалването му. Този извод е правилен, защото кореспондира на изричното съдържание на разпоредбата на чл. 83, ал.1 и ал.2 ГПК, според които държавни такси и разноски за производството не се внасят от посочените лица по чл. 83, ал..1 ГПК и при уважаване на искане за освобождаване по чл. 83, ал.2 ГПК. Целта на освобождаването от внасяне на държавна такса и разноски за производството /а не от дължимите разноски на другата страна/, е да се преодолее пречката за администриране на исковата молба, респективно на жалба поради невнасяне на дължимата държавна такса или разноски предвид разпоредбите на чл. 129, ал.6 ГПК, чл. 261, т.4, във вр. с чл. 262 ГПК, чл.275, ал.2 ГПК, чл. 284, ал3, т.4, във вр. с чл. 285, ал.1 и чл. 286, ал.1,т.2 ГПК. След като дължимата държавна такса за производството по допускане до касационно обжалване е била внесена, не е била налице хипотезата на чл. 83, ал.2 ГПК и съдът не е дължал произнасяне по това искане. За производството по чл. 288 ГПК пред ВКС не са необходими други разноски. Разноските, направени от другата страна при недопускане до касация се присъждат съобразно правилата на чл. 78, ал.3 и ал.7 ГПК и от тях съдът не може да постановява освобождаване на основание чл. 83, ал.2 ГПК. По изложените съображения е недопустимо произнасяне по искане за освобождаване от внасяне на дължимата държавна такса за обжалване и разноски за производството след влизане в сила на обжалваният съдебен акт, поради което определението, в частта, с която това искане е оставена без разглеждане е правилно и ще се потвърди. След влизане в сила на решението по предявените искове, квалифицирани като такива по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, спорът не може да се преквалифицира или да се приема, че е следвало да се плати по-малка държавна такса, приложима по друг вид искове. Както вече се посочи, по искове по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД внасянето на дължимата държавна такса е условие за да бъде даден ход на исковата молба, съгласно чл. 129, ал.6 ГПК и неизпълнението на това изискване е свързано с отговорност на длъжностното лице по чл. 6 от Закона за държавните такси /ЗДТ/. Разпоредбата на чл.3, ал..1 ЗДТ също предвижда предварително заплащане на дължимата държавна такса, а след разглеждане на иска и постановяване на влязло в сила решение, при отхвърлено искане по чл. 83, ал.2 ГПК с влязъл в сила съдебен акт, внесените държавни такси не са недължимо платени. Неоснователно е твърдението за нарушение на т.12 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че по искането за освобождаване от внасяне на държавна такса се произнася администриращия съд, но и съдът, компетентен да се произнесе по жалбата може да разгледа такова искане и акта му няма да е недопустим. В случая по искането по чл. 83, ал.3 ГПК не се е произнесъл администриращият въззивен съд и ВКС, защото таксата е била вече внесена заедно с представяне на документи за имущественото състояние на молителя. Неоснователно е и правилно не е уважено и искането за връщане на внесените държавни такси. Вярно е, че искане за освобождаване от внасянето на такси и разноски за производството може да бъде направено на всеки етап от делото с възникването на невъзможност на страната да покрива разноските по него. Освобождаване се постановява след събиране на конкретни доказателства относно имущественото състояние на лицето към момента на направеното искане и важи занапред до установяване на промяна на състоянието. До постановяване на освобождаването обаче страната дължи заплащане на необходимите държавни такси и разноски за производството по делото съобразно общото правило за внасяне на такива. За недължимо платена се приема само внесена държавна такса, ако ищеца е освободен от внасянето й преди това. Не подлежат на връщане такса, внесена преди постановяване на акта за освобождаване, респективно ако искането за освобождаване не е уважено. Подадената частна жалба не е касационна. Разглежда се по чл. 274, ал.2, изр.2 ГПК, а и с обжалваното определение не е постановена противоречива съдебна практика. Затова е неоснователно искането за сезиране на ОСГК на ВКС за произнасяне поради противоречива съдебна практика. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение