Определение № 3770 от 21.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3608/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 8616 от 02.08.2024 г., подадена от Г. П. М., чрез адвокат П. П. от АК - П., срещу въззивно Решение № 276 от 24.06.2024 г. по в.гр.д.№ 382/2024 г. на Окръжен съд - Русе, с което е отменено изцяло Решение № 280 от 05.03.2024 г. по гр.д.№ 3416/2023 г. на Районен съд - Русе, и вместо това е постановено, че се отхвърля като неоснователен предявеният от Г. П. М. срещу Община Русе иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик по давностно владение на поземлен имот, находящ се в [населено място],[жк], с площ от 576 кв.м., разположен в източната част на поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ 24 695 кв.м., с административен адрес [населено място],[жк], [улица], ведно с построената в имота едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 97 кв.м., а съгласно Проект за изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри за ПИ с идентификатор *** – ПИ с идентификатор ***, с проектна площ 576 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване – до 10 м., и сграда с идентификатор **** със застроена площ 97 кв.м., с предназначение друг вид сграда за обитаване, а по плана на [населено място] от 1973 г. представляващ имот пл.№ * в кв. 597. Постъпил е отговор от ответника по касация Община Русе чрез гл.юрисконсулт А. С.. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: Въззивният съд се е произнесъл по предявения от Г. П. М. срещу Община Русе установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника, че тя е собственик по давност на недвижим имот, находящ се в [населено място]. Съобразени са възраженията срещу иска, релевирани с отговора на исковата молба. За основателно е прието възражението на ответника, че изначално имотът не може да бъда придобит по давност, поради това, че не отговаря на изискванията на чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Според тази разпоредба реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищни образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако са спазени изискванията за минимални размери по чл. 19, ал. 1, вр. чл. 14, ал. 3, т. 1 ЗУТ. Според чл. 19, ал. 1 ЗУТ, при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, се спазват следните размери: т. 1 – в градовете - най-малко 14 м. лице и 300 кв.м. повърхност. Аналогична е и разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ (ДВ, бр. 34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г.), според която реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищни образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, определените с правилника за прилагане на закона. Преди това, според чл. 59 ЗТСУ в първоначалната му редакция (ДВ, бр. 29/1973 г.) реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност. В случая изискването за лице към проектирана улица не е удовлетворено, поради което и процесният имот няма как да бъде обект на придобивна давност. Обстоятелството, че е налице черен път, достигащ до и обслужващ имота, както и че живущите се водят адресно регистрирани на улица „Вeселина”, т.е. имота има административен адрес, не изпълва фактическия състав на цитираната норма, тъй като улица, към която имота да има лице, не е предвидена по регулационния план от 2002 г., както и по предходния от 1981 г. От заключението на вещото лице и устните му обяснения е установено, че процесният имот няма лице към проектирана улица, а има лице към част от стара улица („Вeселина”), която е престанала да съществува в момента, в който е влязла в сила заповедта, с която са обезщетени собствениците. Това е прието като основание за отхвърляне на иска. Изложени са и съображения, че дори да се приеме обратното - че имотът е годен да бъде придобит по давност, то не е изтекъл изискуемият от разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС срок от десет години. Въззивният съд е приел, че от 01.06.1996 г., от когато ищцата твърди, че в нейна полза тече придобивна давност, имотът (одържавен през 1986 г., с предвиждане за изграждане на училище, съответно държавна собственост), по силата на § 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА е преминал в собственост на Общината и с оглед разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС вр. чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗОС, е със статут на публична общинска собственост - с оглед предвиждането в плана за изграждане на обект-училище. Обстоятелството, че за целия имот не е съставен акт за общинска собственост е ирелевантно в случая, тъй към датата на влизане на закона в сила, той е засегнат от предвиждане за изграждане на училище, а по силата на горецитираните норми с оглед предвиждането за изграждане на обект от общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за образователно обслужване и по силата на закона придобива статут на публична общинска собственост. Според чл. 86 ЗС не може да се придобива по давност имот, публична общинска собственост, т.е. налице е абсолютна забрана, поради което давност не е текла. Със заповед № 4688 от 29.07.2002 г. процесният имот се придава към УПИ *-за жилищно строителство и търговия, т.е. придобил е статут на частна общинска собственост и принципно е възможно да бъде придобиван по давност. С § 1 ЗД ЗС давността е спряна, като (предвид последващите изменения на нормата) давност не е текла от 01.06.2006 г. до влизането в сила на Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д.№ 16/2021 г. на Конституционния съд, с което нормата е обявена за противоконституционна. Последното не засяга нейния досегашен ефект. Ето защо е прието, че ищцата не е могла да придобие процесния недвижим имот въз основа на осъществено давностно владение в периода от 1996 г. до подаване на исковата молба на 28.06.2023 г., поради наличието на законова забрана и мораториум, извън които не е изтекъл срок от десет години, през които да е владяла имота. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Жалбоподателката не е формулирала правен въпрос във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая касаторката по същество се позовава на постановките по ТР № 4 от 17.12.2012 г. пo тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, OCГK, като изцяло неглижира изискванията на чл. 59, aл. 1 ЗTCУ (отм.) и чл. 200, aл. 1 ЗУТ, относно които в практиката на ВКС последователно се приема, че реална част от ПИ в урбанизирана територия може да се придобие, само ако тази реална част отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с ППЗТСУ, респ. - чл. 19 ЗУТ. Тези изисквания в случая не са спазени предвид отсъствието на лице към предвидена по плановете от 1981 г. насетне улица, поради което придобивна давност изoбщo не може да тече. Предвид това мотивите на въззивния съд, касаещи действието на забраната по чл. 86 ЗС и на мораториума по § 1 от Закона за допълнение на ЗС, включително и относно правните последици от Решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д.№ 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България (обн., ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г.) нямат решаващо значение за изхода на спора, а са изложени в изпълнение на задължението на въззивния съд да даде отговор на поддържаните от страните доводи. Прочитът на решението не разкрива пороци по чл. 281, т. 3 ГПК, проявени в изискваната съобразно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК квалифицирана степен. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК касаторката следва да заплати на отвеника по касация разноските за защитата пред ВКС – сумата 540 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия