Определение № 3517 от 26.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2062/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, изр.1, във вр. с чл.248, ал.3 ГПК и е образувано по частна жалба на адв. Д. Ф., пълномощник на И. Д. И., против определение № 123 от 25.02.2025г. по в.гр.дело № 557/2025г. на АС-Варна, ГО, ІІ състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата му по чл. 248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 17 от 02.02.2026г. в частта за разноските, чрез присъждане в полза на адвоката, на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв на адвокатско възнаграждение в размер 2 292,84 евро с включен ДДС. В частната жалба се излагат подробни съображения за неправилност и необоснованост и се иска отмяната на определението в атакуваната част. Според жалбоподателя в противоречие с естеството на решението на СЕС по дело С-438/2022г., с разпоредбите от ЗАдв, както и със статута адвокатурата, уреден в Глава VI „Съдебна власт“ от Конституцията на РБ, апелативният съд е приел, че в резултат на цитираното решение на СЕС има право да откаже приложението на Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, дори и в настоящата й редакция. Оспорва извода на съда, че определеното с въззивното решение възнаграждение в размер 909 евро без ДДС, изцяло съответства на фактическата и правна сложност на спора и осъществената от адвоката процесуална защита във въззивното производство. Поддържа, че прякото му участие във производството пред апелативния съд, освен изготвяне на отговор, снабдяване с актуална съдебна практика, присъствие и пледоария в съдебното заседание, му отнело почти два работни дни, тъй като пътувал за делото специално от София, а поради насрочването на съдебното заседание за 9,00 часа сутринта, се наложило да пристигне във Варна още предния ден. Сочи, че това обстоятелство следвало да бъде отчетено от въззивния съд. Насрещната страна – Община Варна не взема становище по жалбата. Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Върховният касационен съд намира същата за неоснователна по следните съображения: С решение № 17/02.02.2026г. по в.гр.д. № 557/2025г. Варненският апелативен съд е потвърдил обжалваното пред него от Община Варна решение № 702/26.06.2025г. по гр.д. № 1687/2024г. на ОС-Варна, в резултат на което Общината е осъдена, на основание чл.49 ЗЗД, да плати на И. И. обезщетения за претърпени от него неимуществени и имуществени вреди в размери съответно 35 000 лева и 1 320 лева, ведно със законната лихва върху тях. Съобразно този изход от спора съдът е приел, че въззиваемата страна – ищецът по делото, има право на разноски, а с оглед данните за осъществена безплатна правна помощ от процесуалния му представител адв. Ф., при отчитане на фактическа и правна сложност на спора, както и обема на осъществената адвокатска защита, е определил и присъдил в полза на адв. Ф. възнаграждение в размер 909 евро (1 778 лева). С процесуално допустима молба адв. Ф. е поискал, на основание чл. 248 ГПК, изменение на решението в частта за разноските, като в негова полза да бъде присъдено по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение в размер 2 292,84 евро с включен ДДС. С атакуваното пред ВКС определение, въззивният съд е уважил частично молбата и е изменил въззивното решение в частта относно адвокатското възнаграждение на адв. Ф., като е осъдил Община Варна да му плати сумата 1 090,82 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство във въззивното производство, с включен ДДС. Съдът е оставил без уважение искането на адвоката за присъждане на адвокатско възнаграждение за горницата над 1 090,82 евро до претендираните 2 292,84 евро с включен ДДС, като е взел предвид, че материалният интерес е изчислен на база присъдените и обжалвани размери по двете главници – по иска за неимуществени вреди-35 000 лева и 1 320 лева по иска за имуществени вреди; че по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв размерът на адвокатско възнаграждение се определя от съда, независимо дали адвокатът е посочил конкретен размер; че преценката на съда включва съобразяване с фактическа и правна сложност на спора, материален интерес, обема на осъществените от адвоката процесуални действия. Позовал се е на съдебна практика, според която решението на СЕС по дело С - 438/22 е задължително за националния съд и при определянето на възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Това разрешение важи и за сегашната редакция на Наредба № 1/2004г., приета след решението на СЕС. В заключение съдът е приел, че сумата 909 евро изцяло съответства на фактическата и правна сложност на спора и осъществената от адв. Ф. процесуална защита във въззивното производство, като не са налице основания за промяна на изложените в тази връзка мотиви в решението. Допълнил е, че по правило пътните разноски на адвоката не съставляват разноски по смисъла на чл. 78 ГПК, поради което обстоятелството, че адвокатът не е от гр. Варна не следва да бъде съобразявано от съда. Определението на Варненския апелативен съд е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Законосъобразни са съображенията на апелативния съд, основани на задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС - чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело C- 438/22 и формираната въз основа на него практика на ВКС, която е непротиворечива относно приложимостта на задължителните указания на решението на СЕС при определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв (определения по ч. т. д. № 54/2026г., по т. д. № 92/2023г., по ч. т. д. № 2834/2024г. на І ТО и по ч. т. д. № 2606/2024г., по ч. т. д. № 2686/2024г. на ІІ ТО на ВКС и др.) и относно това, че приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/09.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. ДВ бр. 14/2025г.) е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС. Националният съд е длъжен да откаже да я приложи, а размерът на адвокатското възнаграждение не може да бъде определен съобразно разпоредбите й. Дори посочените в Наредба №1/2004г. размери съдът да използва за ориентир при определяне на възнагражденията, той е длъжен да съобрази вида на претенцията/спора, етапът на производството, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхвата на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба, съдебна практика и правна доктрина, активност при извършване на процесуални действия и участие в открити съдебни заседания, и конкретната за всеки спор фактическа и правна сложност на делото. Преценката на всички тези обстоятелства не трябва да е изолирана от изискването адвокатското възнаграждение да се присъди за положения труд и в размер, който е обоснован и справедлив. Това са примерно изброени критерии, очертани от практиката на ВКС при определяне на съответно на действително положените процесуални усилия по делото и справедливо по размер адвокатско възнаграждение (определения по ч. т. д. 117/2026г. и по ч. т. д. № 222/2025г. на І ТО, по гр. д. № 1706/2023г. на ІІІ ГО и др. ). В случая съставът на ВКС съобрази, че предмет на разгледаните от въззивния съд искове са вземания за обезщетение за вреди, причинени от деликт. По въпросите, отнасящи се до предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност за вреди на едно лице, е налице богата съдебна практика, което улеснява защитата на ищеца, която адвокатът дължи да осъществи. Материалният интерес във въззивното производство е 36 320 лева, като пред апелативния съд не са събирани нови доказателства. Действията по защитата, извършени от адвоката, упълномощен да представлява ищеца-въззиваема страна, се свеждат до изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба на насрещната страна и изразяване на становище по съществото на спора в проведеното единствено открито съдебно заседание пред апелативния съд. Съдът отчита и че пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото е напълно установена и липсват усложнения от правна страна. Всички тези обстоятелства определят по-ниска правна и фактическа сложност на делото пред АС-Варна. Съдът съобразява и обстоятелствата, че отговорът на въззивната жалба е подаден преди изтичането на предвидения в закона двуседмичен срок и че адвокатът е бил упълномощен от ищеца още преди подаване на исковата молба, следователно-адвокатът познава делото от самото му начало, респ. времето за изготвянето на отговора на въззивната жалба не е голямо и не е налице и спешност при подаването му. Предвид това и с оглед разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 вр. ал.1 ЗАдв (възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован), както и при зачитане на решението на СЕС по дело С-438/2022г. ВКС намира, че определеното на адв. Ф. от апелативния съд адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 909 евро отговаря на критериите за разумност и пропорционалност и се явява справедливо и обосновано, с оглед фактическата и правна сложност на делото, обема на осъществената защита, включително броя проведени съдебни заседания и процесуалните действия, извършени от адвоката, които не са налагали допълнителна подготовка. Във връзка с оплакванията в частната жалба следва да се посочи, че загубилата делото страна не може да бъде натоварена да заплаща отделно възнаграждение за времето за пътуване на адвоката от едно населено място в друго. Отговорността за разноски е ограничена, защото не включва всякакви разходи и пропуснати ползи от страната по делото или от нейния процесуален представител и е обективна. Според чл.38, във вр. с чл. 36, ал.3 и ал.4 ЗАдв се възмездява реално положения адвокатски труд и времето за подготовката и извършването на възложената и предоставена правна защита и съдействие, но не и времето, прекарано от адвоката в пътуване до седалището на компетентния съд. Поради изложеното, подадената против определението на АС-Варна частна жалба е неоснователна. Така мотивиран, върховният касационен съд, състав на ІV ГО