Определение № 39 от 08.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2502/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от И. Ц. Х., чрез процесуалния й пълномощник, срещу протоколно определение от 01.10.2025 г. по в. т. д. № 142/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С него на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е спряно въззивното производство, образувано по жалба на „Застрахователно дружество ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД срещу решение № 4/21.01.2025 г. по т. д. № 21/2024 г. по описа на Плевенския окръжен съд, с което са уважени исковете на частната жалбоподателка за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на нейната майка при ПТП на 04.11.2022 год., ведно със съответни обезщетения за забава, до приключване на ДП № ЗМ-344 от 2022 г. на РУ - Червен бряг (пр. пр. № 5699/2022 г. на Окръжна прокуратура – Плевен). В частната жалба се излагат доводи, че определението е неправилно – незаконосъобразно - и се моли за отмяната му. Поддържа се, че липсва тъждество между посочените в исковата молба нарушения на ЗДвП, извършени от делинквента, и тези, за които той е бил привлечен като обвиняем, както и че отговорността на застрахователя е функция на гражданската отговорност на делинквента, а не на наказателната му такава, поради което ангажирането й е без значение за иска по чл. 432, ал. 1 ГПК. Ответниците по частната жалба – застрахователното дружество и третото лице – помагач А. Б. Т. не изразяват становища по нея. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите в частната жалба и данните по делото, съобразно правомощията си приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Относно приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ в случай, че срещу водача – делинквент, чиято отговорност е застрахована от ответното застрахователно дружество, е образувано досъдебно наказателно производство, е налице актуална и многобройна практика на ВКС, ТК, на която обжалваното определение съответства. Тя е основана на мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, съгласно които до приключване на наказателното производство гражданското дело за обезщетяване на вредите от деликта следва да се спре съгласно чл. 182, б. „д“ГПК (отм.) – норма, идентична с тази на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Ако наказателното производство бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, гражданското дело следва да се възобнови, а ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от непозволеното увреждане. От разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК също се черпят доводи в посочения в тълкувателното решение смисъл. Така даденото разрешение намира приложение и в случаите, когато искът за обезщетение е насочен срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, доколкото е функционално обусловен от наличието на такава. Правомощието на съда да спре исковото производство на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК до приключване на досъдебното се отрича в практиката само когато водачът – делинквент не е бил привлечен като обвиняем, но настоящата хипотеза не е такава, видно от Постановлението на РУ – Червен бряг от 11.07.2023 г. за привличане на А. Б. Т. в качеството на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение. Изложените в частната жалба оплаквания са неоснователни – налице е частично съвпадение между посочените в исковата молба нарушения и най-съществените нарушения, извършени от делинквента, довели до произшествието, за които е привлечен като обвиняем (по чл. 5, ал. 3, т. 1; чл. 15, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП), като това е достатъчно да обуслови необходимото тъждество между деянието, предмет на наказателното преследване в досъдебната му фаза, и това, което е предмет на доказване пред гражданския съд. Неоснователни са и доводите, релевирани в контекста на спора за наличие или липса на основание за спиране на производството по делото, а именно че за реализирането на гражданската отговорност на делинквента, респективно на неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е без значение дали ще бъде ангажирана наказателната му отговорност, като тези обстоятелства са съобразени при постановяване на цитираното по-горе тълкувателно решение. По изложените съображения обжалваното определение се преценява като правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение