Решение № 422 от 17.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 939/2009 г.

Решение № 422 от 17.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 939/2009 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. И. С. П. и Н. В. П., и двамата от гр. Ш. обжалват и иска да се отмени въззивно Решение от 27.04.2009 г. по гр. възз. д. № 175/2008 г. на Шуменския окръжен съд, допълнено по реда на чл. 193 ГПК (отм.) с Решение от 22.06.2009 г. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения по приложение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано, основания за отмяна по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. Касационното обжалване е допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, след като е прието, че в производството пред въззивната инстанция, проведено по реда на § 2, ал. 2 ГПК по реда на отменения чл. 196 и сл. ГПК /1952 г./ конституираният като страна, задължителен другар по заявения срещу единия съпруг вещен иск по чл. 108 ЗС има правото да заяви самостоятелни възражения, като защита срещу заявените искове, и недопускането на новите защити възражение противоречи на задължителната съдебна практика по - т. 6 на ТР ОСГК 1/2000 г. В срока по чл. 278, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответната страна - П. Г. В. Състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна на обжалваното решение и в правомощията на чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С обжалваното въззивно решение, окръжният съд е оставил в сила Решение № 37 от 15.02.2008 г. по гр. д. № 2320/2007 г. и допълнително решение № 357 от 10.04.2008 г. на Шуменския районен съд, с което е уважен иска на П. Г. В. от гр. Ш. на основание чл. 108 ЗС като И. П. и Н. П. са осъдени да й предадат владението на парцел IX-2 в кв. 47 по плана на с. М., Ш. област с площ от 715 кв. м., с построените в него паянтова жилищна сграда, полумасивна сутеренна стая, стопанска постройка и навес с подобрения и трайни насаждения, както и да заплатят разноски по делото. Със същото решение е поставено без разглеждане като недопустимо възражението за задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС на И. С. и Н. П. Възражението по чл. 72, ал. 3 ЗС, заедно с възражение за право на подобрения е направено пред въззивния съд, с въззивната жалба, подадена от адв. Г. Г. като пълномощник на И. П. и Н. П. За да остави същото без разглеждане, въззивният съд приема, че възражението има акцесорен характер спрямо претенцията за подобрения и щом няма заявена претенция за подобрения, а само твърдения за извършени подобрения на определени по вид и стойност, то не може да бъде разгледано искането за зачитане правото на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС. Възражението може да бъде разгледано, само ако е налице материално-правната предпоставка- присъдено вземане за подобрения, а заявен иск за присъждане на подобрения няма нито в първата, нито във въззивната инстанция. С т. 6 на ТР на ОСГК на ВКС 1/2000 г., приложимо към съдебни спорове, разгледани по реда на § 2, ал. 2 от ПЗР на ГПК, се приема за допустимо релевирането на нови защитни средства срещу заявения иск да бъдат направени за първи път пред въззивната инстанция от страна на ответника, но които имат отбранителен характер и обуславят съответно частичното или изцяло отхвърляне на иска. Насрещни права, които имат самостоятелен характери не се отразяват на уважаването на иска, следва да бъдат предявени от ответника с насрещен иск, или самостоятелен иск в друго производство. Правото на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС, като акцесорна претенция към тази за подобрения, може за първи път да се заяви пред въззивния съд или правото да се упражни за първи път пред въззивната инстанция самостоятелно, ако искът за подобрения е бил уважен в самостоятелно производство т. е. ответникът - като кредитор има валидно, изискуемо вземане срещу собственика на имота. В контекста на изложените съображения следва, че обжалваното решение, в частта, с която е оставено без разглеждане искането за признаване правото на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС, е правилно и законосъобразно. Въззивният съд е съобразил в тази част на решението си не само задължителната съдебна практика, но и безспорно установените данни по делото. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно и в частта по уважения ревандикационен иск и съединения иск за нищожност. Правилно е прието, че договорът за покупко-продажба по НА № 35/2000 г. е нищожен, тъй като е нищожно овластяването на пълномощника М. Н. по пълномощно № 50/1998 г. между Н. и П. В., на основание чл. 152 ЗЗД. При данните по делото, установени от официалните писмени доказателства - нотариални актове и нотариално заврени частни писмени документи, касаещи за момент и начина на постигнатите съглашения кредитор - длъжник, правните изводите на решаващия съд, че е налице недопустимо от гл. т. на закона съглашение за удовлетворяване на кредитора по договор за заем, различен от този предвиден по закон, е правилно, обосновано и законосъобразно. Правилно е прието, че валидния договор за заем е сключен, заедно с сключването на договора за доброволна ипотека и упълномощаването, поради което правилно е анализиран и квалифициран от съда като нищожна уговорка за бъдещо удовлетворяване на дълг, при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума. Не може да се приеме тезата на защитата, че се касае до уговорка за изпълнение на вече възникнал дълг в хипотеза на datio in solutum, способ за погасяване на парични задължения, напълно разрешен от закона. Разпоредбите на закона са приложени правилно, правилно са съобразени фактите, съобразно събраните и всестранно анализирани от съда доказателства по делото. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия