Определение № 280 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 695/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1264 от 04.11.2019г. по гр.д. № 1544/2019г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 2697 от 17.06.2019г. постановено по гр.д. № 4378/2018г. на Варненски районен съд за признаване за установено по отношение на П. Я. Ч. и Ж. Я. П., че Община Варна не е собственик на 450 кв.м. идеална част от новообразуван имот № * по ПНИ на местн. “Д. с.“ в землището на [населено място], целият с площ 888 кв.м., идентичен с ПИ и ** по предходен КП, отразен на комбинирана скица към техническата експертиза на л. 115-125 от първоинстанционното дело.

Касационната жалба е подадена от ответника Община Варна чрез пълномощника юрисконсулт Ц.. Поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира два правни въпроса: 1/ може ли правоимащо лице или неговите наследници да черпят права от договор, който не отговаря на предвидената в закона форма за прехвърляне на недвижим имот; 2/ какъв правен интерес има ищецът да води отрицателен установителен иск за собственост, след като в плана на новообразуваните имоти спорният имот е записан на неидентифициран собственик. Твърди се, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответниците по касационната жалба П. Я. Ч. и Ж. Я. П., чрез пълномощника адв. З., изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Ищците твърдят, че имотът е бил собственост на наследодателя им Я. П. П. - техен баща, който придобил владението въз основа на писмен договор за продажба от 24.03.1986 г. от лицето С. К. П.. Имотът представлява лозе и е идентичен с ПИ № * по КП от 2004г., останалите идеални части от имота са собственост на трето лице - И. И. П.. Твърди се, че от 1986г. до смъртта си през 2015г. имотът е владян от наследодателя, а понастоящем от ищците - негови наследници. При предприети действия през 2015г. за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, Община Варна се противопоставила и съставила акт за общинска собственост. Поради това ищците целят да отрекат правата на ответника.

Ответникът Община Варна твърди, че имотът е общинска собственост на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ като земеделска земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата; в съставения акт за частна общинска собственост от 2015г. като правно основание е посочена разпоредбата на чл.2, ал.1, т.7 от ЗобС, касаеща вещи, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон.

Установено е безспорно че имотът представлява земеделска земя с начин на трайно ползване - лозе и се намира в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ с одобрен план на новообразуваните имоти /ПНИ/. Няма данни имотът да е заявен за възстановяване от бивш собственик, нито върху него да е предоставено право на ползване по някой от актовете, посочени в §4, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ. Техническата експертиза сочи, че в кадастралния план и помощния план към ПНИ имотът е записан на неидентифициран собственик. Имотът попада изцяло в границите на ПИ № * и ПИ № * по КП от 1997г., които пък са част от имот стар № * по ПСИГ /ПКП/, които са също на неидентифициран собственик; по ПКП от 2003г. двата имота - №* и № * са записани на Община Варна; по ПНИ от 2004г. собственик на имота не е установен; такъв не е записан и по КККР, одобрени през 2015г.

Разпитаните свидетели сочат, че ищците владеят процесния имот, а преди това баща им го е владял от 1986г., когато го е купил от С. П.. Последното е видно и от приложения писмен договор от 24.03.1986г., имащ за предмет покупка на 450 кв.м., находящи се в землището на [населено място], местност “К.“, при посочени съседи. Съдът е посочил, че намира за ирелевантна формата на договора, тъй като ищците не твърдят, че са собственици по силата на договора, а въз основа на изтекла придобивна давност, започнала от сключване на договора.

По делото са налице данни, че за останалата част от имота - 450 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор ***, целия с площ от 888 кв.м., е постановено влязло в сила решение по иск на И. И. П. /лицето, придобило имота по договора от 1986г. заедно с наследодателя на ищците/ против Община Варна, с което е отречено правото на собственост на общината.

При горните фактически обстоятелства съдът е заключил, че ищците са доказали основанията, от които произтича правния им интерес за водене на иска. В тежест на ответника е да установи, че е носител на отричаното право, т.е. че е собственик на имота. Що се отнася до наличието на пречки за оригинерното придобиване на правото на собственост от страна на ищците, такива следва да бъдат разглеждани само при извод, че имотът е бил собственост на Община Варна.

При събраните доказателства съдът е счел, че правото на собственост на ответника не е доказано. В приложното поле на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове, респ. не са изкупени от ползватели по реда на §4 и сл. ПЗР ЗСПЗЗ, частна хипотеза на която норма е разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Разпоредбата не се прилага за земеделски земи, които не са били обобществявани/отнемани и които са останали собственост на физически лица в реалните им граници. Ето защо, за да е налице основанието по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ е следвало Община Варна да докаже, че имотът е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, но в установените в срокове не са били заявени реституционни претенции. Такива доказателства липсват. Поради това, според съда, Община Варна не се легитимира като собственик на 450 кв.м. идеални части от поземлен имот с идентификатор *, идентичен с ПИ и ** по предходен КП, целия с площ 888 кв.м., находящ се в землище [населено място], местност “Д. с.“.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 и 2 ГПК съдът намира, че такива липсват.

Първият поставен въпрос: може ли правоимащо лице или неговите наследници да черпят права от договор, който не отговаря на предвидената в закона форма за прехвърляне на недвижим имот, не е разрешен от съда и няма значение за изхода на спора. Съдът изрично е посочил, че несключването на договора за продажба от 1986г. в надлежната нотариална форма е ирелевантно, тъй като ищците основават правото си на собственост на давностно владение, а договорът служи за установяване началния момент на владението. Несъмнено е, че договор за продажба, който не е сключен в нотариална форма, не може валидно да прехвърли правото на собственост, но също така няма съмнение, че по силата на такъв договор може да се предаде владението върху недвижим имот и така да се постави началото на владение, които след изтичане на законовия десетгодишен срок да доведе до придобиване на имота по давност.

Вторият правен въпрос е свързан с правния интерес - има ли правен интерес ищеца да води отрицателен установителен иск за собственост, след като в плана на новообразуваните имоти спорният имот е записан на неидентифициран собственик. Този въпрос няма отношение към обстоятелствата, от които ищците извличат интереса си и които са изрично изтъкнати от съда. Да, видно от доказателствата имотът не е отразен в ПНИ като имот на ищците, доколкото те не разполагат с документ за собственост. При стартиране на процедурата по снабдяване с нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка, те са се натъкнали на оспорване от страна на общината и на съставен от нея акт за частна общинска собственост. Поради това, за да могат да доведат до край тази процедура и да се снабдят с документ за собственост, въз основа на който имотът да бъде записан като техен, те следва да отрекат претендираните от общината права. Именно в това се състои правния им интерес от отрицателния установителен иск.

В допълнение, изложените в касационната жалба оплаквания /по които не са формулирани правни въпроси за допускане на касационно обжалване/, че съдът не е отдал нужното значение на доказателствата, че имотът е земеделска земя, в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, подлежаща на възстановяване и че околните имоти са възстановени на бившите собственици, почиват на неразбирането и несъгласието с решаващите мотиви на съда. Според тях спорният имот не е бил обобществяван, запазен е и е ползван в съществуващите си граници и като такъв не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ; съответно липсва основание за придобиването му от общината на основание чл. 19 ЗСПЗЗ като незаявен за възстановяване в срока по закона.

Предвид горното следва да се откаже допускане на касационно обжалване.

При този изход ответниците по жалбата имат право на направените разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.