Определение № 10309 от 19.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9391/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по частна жалба на И. П. А. вх.н. 22093/14.08.2026 г. против Определение № 2609/04.06.2026г. и по частна жалба вх.н. 22097/14.08.2026 г. против Определение № 3162/06.07.2026 г., постановено по искане за допълване на Определение № 2609/04.06.2026г., и двете определения постановени по адм. д. № 324/2026г. по описа на Административен съд – Стара Загора.

С частна жалба вх.н. 22093/14.08.2026 г. се обжалва Определение № 2609/04.06.2026г. на първоинстанционния съд, с което е оставена без разглеждане исковата молба на И. П. А. против Национална агенция по приходите и производството по делото е прекратено. С определението съдът е оставил без разглеждане следните обективно съединени искови претенции: - за осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в общ размер от 525 000лв главница, за периода от 24.03.2021г до 23.08.2023г, ведно с обезщетение за забава в общ размер от 202 764.32лв, за период от три години, преди 27.07.2025г; - за осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи в размер на 65 406.90лв за времето от 24.03.2021г до 07.08.2023г, от дейност, която е преустановена на 20.10.2017г, ведно с обезщетение за забава в размер на 23 453.46лв. за период от три години преди 27.07.2025г.; - осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500.00лв, причинени от бездействие на публичния изпълнител в периода от 02.06.2023г до 07.06.2023г, включително да издаде Постановление за отмяна на наложени обезпечителни мерки върху имуществото на ищеца / забавено изпълнение на правно задължение/, ведно с лихва за забава в периода от 08.06.2023г до 27.07.2025г, включително в размер на 146.25лв, както и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; - осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи в размер на 21 000лв, причинени от извършена от ищеца продажба на недвижимия му имот за сумата от 106 000лв, вместо за сумата от 82 100лв, на колкото е оценен от публичния изпълнител, чрез оценка на вещо лице; - за осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да възстанови по социалните и здравно и осигурителни фондове сумата в размер на 6 120.78лв, разпределена под формата на допълнително материално стимулиране.което съдебният състав е оставил без разглеждане обективно съединени искове, квалифицирани като такива по чл.1, ал.1 ЗОДОВ.

В частната жалба се излагат твърдения за незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

С частна жалба вх.н. 22097/14.08.2026 г. е обжалвано Определение №3162/06.07.2026 г., с което е отхвърлено искане за допълване на Определение № 2609/04.06.2026г. С жалбата се иска отмяна на определението и допълването му съобразно диспозитив, изложен от ищеца в частната жалба.

Преди датата на постановяване на настоящото определение от ищеца са постъпили молба вх. н. 27676/12.10.2026 г. с писмено становище по делото и уточняваща молба вх.н.27679/12.10.2026 г., съдържащи допълнителни твърдения в подкрепа наизложените такива в исковата молба, които не следва да бъдат разглеждани като просрочени.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното от фактическа и правна страна:

Частните жалби са подадени от надлежна страна, против подлежащи на оспорване съдебни актове, които са неблагоприятни за нея. Жалбите са депозирани в срока по чл. 230 АПК, поради което се явяват допустими за разглеждане.

Разгледани по същество, съдът намира частните жалби за неоснователни.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която се претендира присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, за които ищецът твърди, че са настъпили в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на служители на Националната агенция за приходите (НАП), осъществени в рамките на изпълнително производство.

С обжалваното определение Административен съд – Стара Загора е оставил без разглеждане предявените от И. П. А. срещу Национална агенция за приходите искове по чл. 203 и сл. от АПК вр. с чл. 19 ал.3 от ЗНАП вр. с чл.1 ал.1 от ЗОДОВ за: - осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в общ размер от 525 000лв главница, за периода от 24.03.2021г до 23.08.2023г, ведно с обезщетение за забава в общ размер от 202 764.32лв, за период от три години, преди 27.07.2025г; - осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи в размер на 65 406.90лв за времето от 24.03.2021г до 07.08.2023г, от дейност, която е преустановена на 20.10.2017г, ведно с обезщетение за забава в размер на 23 453.46лв. за период от три години преди 27.07.2025г.; - осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500.00лв, причинени от бездействие на публичния изпълнител в периода от 02.06.2023г до 07.06.2023г, включително да издаде Постановление за отмяна на наложени обезпечителни мерки върху имуществото на ищеца / забавено изпълнение на правно задължение/, ведно с лихва за забава в периода от 08.06.2023г до 27.07.2025г, включително в размер на 146.25лв, както и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.; - осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи в размер на 21 000лв, причинени от извършена от ищеца продажба на недвижимия му имот за сумата от 106 000лв, вместо за сумата от 82 100лв, на колкото е оценен от публичния изпълнител, чрез оценка на вещо лице.; - осъждане на основание чл.19 от ЗНАП на ответника да възстанови по социалните и здравно и осигурителни фондове сумата в размер на 6 120.78лв, разпределена под формата на допълнително материално стимулиране.

С Определение № 2609/04.06.2026г. съдът е установил, че с искова молба от 24.03.2021 г. ищецът е предявил срещу ответника искове за обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от преустановената му дейност като вещо лице, в размер на 101 275,20 лв., и за неимуществени вреди в размер на 500 000 лв., ведно с лихви за забава. По тези искове е образувано адм. д. № 1833/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив, впоследствие е образувано адм. д. № 1858/2024 г. след отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане.

Според първоинстанционния съд исковете, предявени с исковата молба от 31.07.2025 г., за обезщетение за същите имуществени и неимуществени вреди, но за периоди след 24.03.2021 г., са основани на същите фактически обстоятелства, обуславящи отговорността по чл. 19 ЗНАП. Като основание за претенциите се сочат незаконосъобразният отказ на публичния изпълнител от 01.12.2016 г. за разрешаване на неотложни плащания, отменен с Решение № 472/27.12.2016 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, неизпълнението на това решение, липсата на контрол от страна на ръководните органи и предприетите действия по налагане на запори и принудително събиране на несеквестируеми суми.

Съдът е приел, че предявените по двете дела претенции за неимуществени вреди представляват едно право на обезщетение, което обхваща както вече претърпените, така и бъдещите предвидими страдания от същото увреждане. Нов иск е допустим само при твърдение за ексцес – ново увреждане, пораждащо допълнителни вреди, каквото в случая не е установено като твърдение.

По отношение на пропуснатите ползи съдът е приел, че при висящ спор за същото вземане, който не е заявен като частичен, ищецът не може да предяви отделен иск за допълнително обезщетение, включително за последващ период. Приложими са чл. 126 и чл. 296 и сл. ГПК във връзка с чл. 144 АПК и разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Поради това съдът е приел за недопустими исковете за допълнителни пропуснати ползи в размер на 65 406,90 лв. и за неимуществени вреди, претърпени след 24.03.2021 г., включително претенциите за вреди от заболяване, принудителна емиграция, невъзможност за упражняване на професията и за осъществяване на родителски грижи и издръжка.

Относно претенцията за 500 лв. за неимуществени вреди, причинени от забавено вдигане на обезпечителните мерки в периода 02.06.2023 г. – 07.06.2023 г., съдът е приел, че твърдяното бездействие се отнася до неизвършване на правно, а не на фактическо действие. Приел е също, че не са посочени конкретното правомощие от съдържанието на правото на собственост, което е било накърнено, и произтичащите от това неимуществени вреди. Поради противоречието в твърденията искът е счетен за недопустим.

За иска за 21 000 лв. пропуснати ползи, свързани с оценяването и последващата продажба на недвижим имот, съдът е установил противоречие между обстоятелствената част и петитума. Ищецът твърди, че е претърпял пропусната полза от разликата между оценката на имота от 82 100 лв. и продажната му цена от 106 000 лв., въпреки че имотът е продаден доброволно на по-висока цена. Според съда това противоречие не може да бъде отстранено чрез указания, без да се оказва правна помощ на страната, поради което и този иск е недопустим.

По отношение на претенцията за 6 120,78 лв. имуществени вреди, представляващи намаление на социално- и здравноосигурителните фондове вследствие на разпределени суми за допълнително материално стимулиране на служители на ответника, е изложено твърдението, че вредата е настъпила при разпределянето на събраните суми и последващото изплащане на бонусите. Ищецът иска възстановяване на посочената сума, без да претендира мораторна или законна лихва.

Съдът е приел, че исковете за обезщетение за вреди, основани на същите фактически обстоятелства и предявени между същите страни, са недопустими поради наличието на висящ съдебен спор и недопустимостта на повторното търсене на обезщетение за същото спорно право. За част от останалите претенции е приел, че противоречията между фактическите твърдения и исканията представляват основание за недопустимост, а не отстраними нередовности на исковата молба.

С Определение №3162/06.07.2026 г., е оставил без уважение искането на ищеца за допълване на Определение №2609/.04.06.2026г. за прекратяване на съдебното производство по адм.д.№324/26г по описа на АС Стара Загора. Съдът е приел, че броят на предявените искове претенции е правен въпрос и е поставен в зависимост от правната им квалификация, което е задължение на съда, както и че предявяването на иск за неимуществени вреди, причинени от действия, бездействия и актове на орган или длъжностни лица в хода на едно производство за един и същи период от време е един, а не се определя от броя на отделните действия, бездействия или актове. По отношение на имуществените вреди съдът е извършил правна квалификация според техния вид, дейността на органа, която се сочи да ги е причинила и периода.В искането за допълване по реда на чл.176 от АПК, ищецът излага доводи за недопустимост на първоначалното определение, което оплакване може да бъде касационно основание за отмяна, но не и основание за допълване по посочения ред.

Обжалваните определения са правилни.

1. Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба срещу Определение № 2609/.04.06.2026 г. е неоснователна по следните съображения:

Правилно съдът е оставил без разглеждане исковата молба, подадена от И. П. А. против Национална агенция по приходите, с която се претендира присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, за които ищецът твърди, че са настъпили в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на служители на ответника.

На настоящата инстанция е служебно известно, че относно вредите, причинени от отказ за издаване на разпореждане за временно разрешение неотложни плащания по чл. 229 от ДОПК с изх. № (рег. номер-159- 0000263/01.12.2016 г., отменен като незаконосъобразен с решение № 472/27.12.2016 г. на директора на ТД на НАП Пловдив; неизпълнение от страна на публичния изпълнител на решение № 472/27.12.2016 г., представляващо незаконосъобразно бездействие (бездействието е констатирано със СПН в р/е № 247/10.06.2022 г. по адм. дело № 84/2022 г. по описа на АдмС - Ст. Загора, поправено с решение № 249/13.06.2022 г. по същото дело и Решение № 9498/19.08.2024 г. по адм. д. № 8135/2023 г. на ВАС); незаконосъобразно бездействие от страна на директора на ТД на НАП - Пловдив, да осъществи контрол върху публичния изпълнител относно изпълнението на решение № 472/27.12.2016 г.; бездействие от страна на преките ръководители на публичния изпълнител да упражнят контрол относно изпълнението на решение № 472/27.12.2016 г. е постановено като окончателно Решение № 8481/03.08.2026 г. по адм. д. № 1188/2026 г. на ВАС.

Силата на пресъдено нещо препятства повторното разглеждане на спор между същите страни, относно същото спорно право, основано на същите релевантни факти. Преценката за идентичност на исковете се извършва с оглед на страните, предмета и основанието на претенциите, а не единствено според посочения размер на обезщетението или периода, за който то се претендира.

В случая от изложеното в исковата молба се установява, че ищецът основава претенциите си на едно и също правно основание, като се позовава на едни и същи факти: отказа на публичния изпълнител от 01.12.2016 г. за разрешаване на неотложни плащания, отменен с Решение № 472/27.12.2016 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив; твърдяното неизпълнение на това решение; липсата на контрол от страна на ръководните органи; както и действията по налагане на запори и принудително събиране и разпределяне на суми, за които се поддържа, че са несеквестируеми. И в двете производства се претендира обезщетяване на последиците от същото твърдяно противоправно поведение.

Обстоятелствата дали в настоящото производство се претендират обезщетения за друг период и в различен размер, само по себе си не обуславя наличие на ново спорно право. Когато претенцията произтича от един и същ правопораждащ фактически състав, последващото настъпване или продължаване на твърдените вредни последици не води автоматично до възникване на самостоятелно право на обезщетение, което да може да бъде предмет на отделен иск.

При тези обстоятелства повторното предявяване на претенции за обезщетение за същите вреди, основани на същите релевантни факти, е недопустимо. Ето защо, доколкото е налице идентичност между вече разрешените претенции и предявените в настоящото производство искове, първоинстанционният съд правилно е приел, че повторното им разглеждане е недопустимо. В тази част съдебният акт следва да бъде оставен в сила.

Правилен е и изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на претенцията за обезщетение в размер на 500 лв. за неимуществени вреди, твърдени за периода от 02.06.2023 г. до 07.06.2023 г., във връзка с неиздаването своевременно на постановления за отмяна на наложените обезпечителни мерки.

В тази част претенцията е основана на твърдяно незаконосъобразно бездействие на публичния изпълнител да изпълни задължението си за прекратяване на изпълнителното производство и отмяна на обезпечителните мерки след погасяване на публичните задължения. Същевременно в обстоятелствената част се поддържа, че вредата произтича от забавено извършване на правни действия, изразяващи се в издаване на постановления за отмяна на запорите и възбраните.

Правилно съдът е отчел необходимостта да се разграничат фактическото бездействие от неизпълнението или забавеното изпълнение на задължение за издаване на административен акт или извършване на друго правно действие. За да бъде ангажирана отговорността по реда на чл. 19 ЗНАП във връзка с приложимите разпоредби на ЗОДОВ, следва да са изложени конкретни факти, които позволяват да се установи противоправното поведение, причинната връзка и настъпилата вреда.

В исковата молба не са изложени достатъчно конкретни твърдения относно това кое от правомощията, включени в правото на собственост – владение, ползване или разпореждане, е било накърнено през посочения кратък период, нито какви конкретни неимуществени вреди са настъпили вследствие на това. Самото наличие на наложени обезпечителни мерки и забавеното им отменяне не освобождават ищеца от задължението да изложи фактическите обстоятелства, обосноваващи всеки елемент от претендираното право на обезщетение.

Тези недостатъци не се свеждат до липса на отделни уточнения, които съдът може да изиска, без да засегне съдържанието на претенцията. Изясняването им би предполагало фактическото основание на иска да бъде допълнено или съществено преформулирано. Съдът не може вместо ищеца да конструира основанието на претенцията или да му указва какви конкретни вреди би могъл да претендира.

Поради това изводът за недопустимост на този иск се споделя и от настоящия състав.

Правилно първоинстанционният съд е приел за недопустим и иска за обезщетение за пропуснати ползи в размер на 21 000 лв., основан на твърдяно незаконосъобразно бездействие на публичния изпълнител при връчване на оценителски доклад и разглеждане на искане за спиране на изпълнителното производство.

Пропуснатата полза представлява неосъществено увеличаване на имуществото, което би настъпило при нормалното развитие на отношенията, ако не беше налице твърдяното противоправно поведение. За да бъде индивидуализирана подобна претенция, следва да бъдат посочени конкретната пропусната имуществена облага, обстоятелствата, при които тя би била реализирана, и връзката между твърдяното бездействие и нереализирането ѝ.

В случая изложените твърдения не обосновават по необходимия начин претендираната пропусната полза. В допълнение, не се твърди имотът да е бил продаден принудително под пазарната му стойност, а се сочи доброволното му прехвърляне от самия ищец.

При това положение е налице противоречие между фактическите твърдения и търсената правна последица. Както бе посочено по-горе, това противоручие не може да бъде преодоляно чрез указания за отстраняване на нередовности, тъй като би изисквало съдът да подпомогне ищеца при определяне на самото основание на претенцията и при формулиране на твърдяната вреда.

Съдът е длъжен да остане в пределите на заявеното от страната спорно право и не може да замества нейното процесуално поведение чрез конструиране на различно фактическо основание или на друг вид вреда. Ето защо правилно искът е счетен за недопустим и в тази част обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

По отношение на иска за 6 120,78 лв., претендиран като имуществени вреди от намаляване на социално- и здравноосигурителните фондове вследствие на разпределени суми за допълнително материално стимулиране на служители на ответника, в подкрепа на претенцията си ищецът не ангажира доводи, установяващи настъпването на твърдяната вреда и нейния конкретен размер, вкл. как е формирана. Самото твърдение, че част от събраните публични вземания впоследствие са послужили за изплащане на допълнително материално стимулиране на служители на приходната администрация, не е достатъчно да обоснове възникването на лично имуществено увреждане за ищеца в претендирания размер. Не са представени доказателства, позволяващи да се установи, че конкретно посочената сума е следвало да бъде внесена по индивидуалните му осигурителни партиди или че разпределението ѝ е довело до намаляване на конкретно негово имуществено право.

2. Частната жалба срещу Определение № 3162/06.07.2026 г. настоящият съдебен състав също счита за неоснователна по следните съображения:

Правилно първоинстанционният съд е определил правната квалификация на предявените искове въз основа на изложените в исковата молба фактически обстоятелства и формулираните искания, без да е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца. Съдът е длъжен самостоятелно да определи приложимия материален закон и правната норма, уреждаща претендираното право, като съобрази действителното съдържание на спорното правоотношение, а не даденото от страната правно наименование. Посочването на определена правна норма от ищеца не може само по себе си да обоснове допустимостта на иска, нито да задължи съда да разгледа претенцията при правна квалификация, която не съответства на изложените факти. Същевременно съдът не може да изменя фактическото основание или петитума на иска, нито да конструира вместо страната различно спорно право. В случая първоинстанционният съд е съобразил именно тези процесуални принципи, като е разграничил претенциите според техните фактически основания и търсената защита и е извел съответните правни последици относно тяхната допустимост. Поради това неоснователни са евентуалните възражения, че самото позоваване на други правни норми, включително на разпоредби от правото на Европейския съюз и от Европейската конвенция за правата на човека, налага различна квалификация или води автоматично до допустимост на претенциите.

3. Относно исканията за отправяне на преюдициални запитвания

Неоснователни са исканията на ищеца, изложени в исковата молба и в молба с вх. № 27679/12.10.2026 г., за отправяне на преюдициални запитвания до Съда на Европейския съюз по поставените въпроси относно правото на добра администрация по чл. 41 от Хартата на основните права на Европейския съюз, защитата на собствеността, разпределянето на публични вземания за допълнително материално стимулиране на служители на администрацията и защитата на интересите на детето по чл. 24, § 1 от Хартата. Съгласно чл. 267 ДФЕС отправянето на преюдициално запитване е средство за установяване на правилното тълкуване или валидността на правото на Европейския съюз, когато разрешаването на конкретния спор зависи от отговора на въпрос от такова естество. В случая поставените въпроси в значителната си част са формулирани общо и предполагат преценка на конкретни факти, доказателства, действия на националните органи и наличие на предпоставките за ангажиране на държавната отговорност, която е от компетентността на националния съд. Преценката дали са настъпили твърдените имуществени и неимуществени вреди, дали те са в причинна връзка с поведението на ответника и дали са доказани по основание и размер не представлява сама по себе си въпрос на тълкуване на правото на Европейския съюз. Позоваването на чл. 41 от Хартата също не налага автоматично отправяне на запитване, доколкото приложимостта на тази разпоредба следва да бъде преценена с оглед нейния адресат и приложното ѝ поле, като тя не представлява самостоятелно и безусловно основание за присъждане на обезщетение във всяко производство срещу държавен орган. По същия начин въпросите относно защитата на собствеността и интересите на детето не могат да бъдат разрешени абстрактно, отделно от установяването на конкретните факти и приложимите национални правни норми. Освен това чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ е разпоредба на Конвенцията, а не на правото на Европейския съюз, поради което самостоятелното ѝ тълкуване не е предмет на преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС, макар защитата на собствеността да е призната и в чл. 17 от Хартата при условията на нейното приложно поле. При тези обстоятелства съдът не намира, че разрешаването на настоящия процесуален спор изисква отговор от Съда на Европейския съюз по формулираните въпроси. Ето защо исканията за отправяне на преюдициални запитвания следва да бъдат оставени без уважение.

Воден от горното, Върховният административен съд, Трето отделение