Определение № 3292 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1271/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Д. И. И., против определение № 156 от 17.01.2024 г. по гр. дело № 2019/2023 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно, тъй като предмет на делото е иск по чл. 109 ЗС, защитата срещу който изисква високо квалифициран труд и делото се отличава с висока фактическа и правна сложност, като процесуалният му представител е предприел процесуална активност, изразяваща се в подаване на отговор на въззивната жалба. Иска отмяна на определението и изменение на въззивното решение в частта за разноските с присъждането му на претендираното адвокатско възнаграждение в пълния размер от 1800 лева. Претендира разноски и за производството по частната жалба. Ответникът по частната жалба В. Х. М. е подал писмен от-говор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, навеждайки възражения за нейната неоснователност поради правилно извършената от въззивния съд преценка за основателност на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, съобразявайки фактическа и правна сложност и процесуалните действия, извършени от въззиваемия. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните намира следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представил с редовно учредена представителна власт, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – определение на въззивен съд, постановено в производство по чл. 248 ГПК. С решение № 1379 от 14.11.2023 г., постановено по гр. дело № 2019/2023 г., Пловдивски ОС е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от В. М. против Д. И. иск по чл. 109 ЗС. С оглед изхода на делото пред въззивния съд и приемайки за основателно релевираното от въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, въззивният съд е присъдил в полза на въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за производство в размер на 1000 лева, определен по правилото на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.), вместо претендираните 1800 лева. За да остави без уважение молбата по чл. 248 ГПК на Д. И. за присъждане на пълния претендиран адвокатски хонорар, въззивният съд е изложил мотиви за липса на фактическа и правна сложност и разглеждане на делото в едно съдебно заседание, в хода на което не са събирани доказателства. Посочил е, че предвиденият в Наредбата размер на адвокатското възнаграждение е съобразен с вида на иска, а изготвеният отговор на въззивна жалба не обуславя завишаване на определения размер. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Предмет на въззивното производство е осъдителен иск по чл. 109 ЗС за премахване на пристройка в сграда, чиято приблизителна цена, определена от първоинстанционния съд по правилото на чл. 70, ал. 3 ГПК и неоспорена от страните, е 2000 лева. Обемът на извършените от упълномощения процесуален представител на въззиваемия процесуални действия за защита във въззивното производство се изчерпват с изготвянето на писмен отговор. Изложените в него съображения са в рамките на наведените твърдения и възражения в първоинстанционното производство и във връзка със събраните в него доказателствени средства, тъй като и никоя от страните не е посочила нови обстоятелства, нито е представила нови доказателства. С отговора на въззивната жалба страната е представила доказателства за заплатено в брой адвокатско възнаграждение от 1800 лева за процесуално представителство и защита във въззивната инстанция. Производството пред втората инстанция е приключило в едно открито съдебно заседание, на което въззиваемият не се е явил нито лично, нито чрез процесуален представител, поради служебната му ангажираност на последния по друго дело, и по което не е провеждано съдебно дирене за събиране на доказателства. Насрещната страна е направила своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение, което е основателно. В случая, предвид тълкувателните постановки на ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, предявеният иск е оценяем. Материалният интерес на делото - 2000 лева, предпоставя за приложима при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, а не тази за неоценяемите искове, на която се е позовал въззивният съд. Според чл. 9, ал. 1 от Наредбата, в редакцията, актуална към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие (05.02.2024 г.) - изм. и доп., ДВ - бр. 88 от 04.11.2022 г., за изготвяне на отговор по въззивна жалба, без процесуално представителство, възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 400 лева. С оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, обоснована по-горе, и действителния обем на извършените от процесуалния представител на страната (частен жалбоподател) действия по защита, съответно се явява възнаграждение от 1000 лева, в рамките на който размер е намалено уговореното и заплатено от нея възнаграждение по направеното от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Ето защо, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.