Решение № 1051 от 30.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10353/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. К., гражданин на Република Сърбия, гр. Ниш, чрез процесуалния представител – адвокат Зарков срещу решение №25581 от 28.07.2025 година, постановено по адм. дело №6031 по описа на 2025 година на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед №УРИ 5392 ПАМ-461 от 19.05.2025г. на началник отдел „Миграция“-СДВР за налагане на принудителна административна мярка /ПАМ/ „Отнемане на правото на продължително пребиваване в Република България“. Твърди се неправилност на решението на първата инстанция поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.209 т.3 от АПК. Развиват се доводи в касационната жалба и се иска отмяна на обжалваното решение. Претендира се присъждане на направените разноски за касационната инстанция. По делото е постъпил писмен отговор от 3.10.2025 година на началника на отдел „Миграция“-СДВР, в който се поддържа правилност на решението на първата инстанция и се иска да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Производството е с участие на прокурор от Върховна касационна прокуратура. Предмет на контрол пред административния съд е била заповед №УРИ 5392 ПАМ-461 от 19.05.2025г. на началник отдел „Миграция“-СДВР за налагане на принудителна административна мярка /ПАМ/ „Отнемане на правото на продължително пребиваване в Република България“ на чужденеца. Административния съд е разгледал подробно оплакванията и е приел същите за неоснователни. Административният акт е бил издаден в предвидената от закона форма и от лице със съответната компетентност. По отношение на мотивната част – фактическата и правна обосновка – е прието, че от данните по делото е установен факта на прекратен трудов договор и на това основание е и издаден административния акт за отнемане право на пребиваване. Решението е правилно. Не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е налице подробно обосновка в съдебния акт. Не са налице и нарушения на материалния закон. Фактите не са спорни по делото. Твърденията в касационната жалба касаят преценката относно данните, че същият е гражданин от български произход, което не променя безспорния факт, че е бил с трудов договор, който е бил прекратен. сръбският гражданин пребивава продължително в България на основание чл.24, ал.1, т.5, вр. чл.25, ал.1, т.1 от ЗЧРБ – на основание своя български произход, но кумулативно и на чл.11, ал.5 от ППЗЧРБ – без да притежава виза, той е представил регистриран в НАП трудов договор. С отпадането на всяко едно от кумулативните изисквания – по чл.24, ал.1, т.5, вр. чл.25, ал.1, т.1 от ЗЧРБ или по чл.11, ал.5 от ППЗЧРБ лицето губи правото си на продължително пребиваване, както правилно е приел административният орган. Чуждият гражданин не оспорва, че към момента на налагане на оспорената ПАМ същият не притежава сключен трудов договор с български работодател. Поради което е изведен правилния извод за изпълнение на материалноправната предпоставка по чл.40, ал.1, т.1, предл. 1-во от ЗЧРБ за отнемане на правото на продължително пребиваване. Като е достигнал до идентичен правен извод, административният орган е постановил оспорения акт при правилно приложение на закона. Не може да се приеме, че с оспорената заповед се засягат в по-голяма степен правата и интересите на чуждия гражданин, тъй като целта на ЗЧРБ е да регулира условията и реда, при които чужденците могат да влизат, да пребивават и да напускат Република България. Това следва да се случи по законоустановения ред, който чужденците в страната ни са длъжни да спазват (чл.4 от ЗЧРБ). Не може да се приеме, че е накърнено правото на личен живот на лицето по смисъла на чл.8 от ЕКПЧ, тъй като Конвенцията не гарантира правото на пребиваване или на трудова заетост на индивидите, а напротив – позволява намесата на държавните власти в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите (чл.8, пар.2 от ЕКПЧ). В случая намесата попада в тази хипотеза - предвидена е в закона, в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната. Поради което следва да се приеме и, че не е допуснато нарушение на чл.6 от АПК, във връзка с отменителното основание по чл.146, т.5 от АПК. Решението следва да бъде оставено в сила. На ответника се следват разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро / сто евро/, с левова равностойност – 195,58 лв. По изложените съображения на основание чл.221 ал.2 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, Върховният административен съд, четвърто отделение