Определение № 1318 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2046/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 46131 от 14.04.2025г., подадена от Е. Г. чрез адв. Д. П. против определение № 5581 от 20.03.2025 г., постановено по в.гр.д № 2936/2024 г. по описа на СГС, с което е изменено постановеното по постановеното по дело решение № 6536 от 28.11.2024 г. в частта за разноските като в полза на адв. К. П. Г. – Б. е присъдено възнаграждение в размер на 400 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Решението по посоченото въззивно дело не е допуснато до касационен контрол с определение № 1128 от 09.03.2026 г., което обуславя възобновяване на настоящото производство и произнасяне по същество на жалбата. В нея се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Сочи се, че договореното представителство по чл. 38, ал. 1 ЗА обхваща единствено производството пред първа инстанция, а освен това не е посочено и точното основание за предоставената безплатна адвокатска защита. Насрещната страна адв. К. Г. възразява, че жалбата е неоснователна. Настоящият състав намира жалбата за допустима, но по същество неоснователна. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че при отхвърлянето на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА с решението си по същество на спора е пропуснал да съобрази всички представени по делото доказателства, а именно: пълномощно, овластяващо процесуалните представители на ответниците по делото да извършват процесуални действия пред всички инстанции, както и представен договор с упоменато в него основание за предоставената адвокатска защита при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Приел също, че липсата на договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване на правото по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, тъй като принципът на чл.36, ал.1 ЗА. е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му се определя в рамките на предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият състав споделя посочените изводи. Разпоредбата на чл. 38 от Закона за адвокатурата урежда друг ред за ангажиране на отговорност за разноски в различие от този по чл. 78 от ГПК. Това е право на адвоката да претендира възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ и съдействие. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин се установява, че на ответника е оказана безплатна адвокатска помощ, като в сключения договор за правна защита и съдействие е посочено, че основанието за предоставяне на безплатна помощ е чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата. Това е достатъчно да обоснове основателността на искането без необходимост от поставяне на допълнителни изисквания. Видно от приложения в първоинстанционното дело договор и пълномощното, дадено за всички инстанции, адвокат К. Г. е притежавала представителна власт и за въззивната инстанция, следователно за предоставената безплатна адвокатска услуга й се дължи възнаграждение и за въззивната инстанция по аргумент от чл. 36, ал. 1 ЗА. По изложените съображения настоящият състав на ВКС