Определение № 553 от 22.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 31/2012 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1, във вр. с ал.1, т.2 ГПК и чл. 95, ал.5 ГПК. Образувано е по частната жалба на А. Н. П. от [населено място] срещу определение на Пазарджишкия окръжен съд № 831/ 01.11.2011 год., постановено в закрито заседание по в.гр.д.№ 796/ 2011 год., с което е оставена без уважение молбата на настоящия частен жалбоподател за предоставяне на правна помощ за процесуално представителство във въззивното производство. С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, като се излагат съображения за необоснованост и допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и произнасяне по същество на молбата от касационната инстанция. Основното възражение на частния жалбоподател е срещу извода на въззивния съд за липсата на доказателства относно твърдяното недобро материално състояние на страната, изключващо възможността и да ползва платена адвокатска помощ, за да защити правата си, като счита, че в този случай е следвало да намери приложение процесуалното правило на чл.129, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК и молбата да бъде оставена без движение с даване на конкретни указания за отстраняване на нередовността и. Настоящият състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК, намира: Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, имаща правен интерес от предприетото обжалване и срещу съдебен акт, подлежащ на последващ инстанционен контрол пред ВКС, по реда на чл.274, ал.2, изр.1, във вр. с ал.1, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е счел, че подадената от П., в качеството му на въззивник, молба - декларация за предоставяне на правна помощ, на осн. чл.23, ал.2 и ал.4 ЗПрП, за процесуално представителство по делото във въззивното производство не съдържа данни относно доходите на молителя и членовете на семейството му, на неговата и последните трудова заетост, както и размера на евентуално получаваното трудово възнаграждение, поради което декларираното отсъствие на достатъчно доходи за заплащане на адвокатско възнаграждение се явява недоказано. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. При постановяването му ПОС е съобразил съдържащите се в декларацията на молителя данни за семейното му положение и имуществено състояние, поради което при липсата на предоставени от молителя данни относно евентуално реализираните от последния и членовете на семейството му доходи, обосновано е приел, че не са налице предпоставките на закона за предоставяне на правна помощ. Обстоятелството, че в чл.23, ал.1, т.1-7 ЗПрП законодателят изрично е посочил онези относими за предоставяне на правна помощ обстоятелства, обосновава правен извод, че сама по себе си липсата на притежавани от молителя и семейството му недвижими имоти и движими вещи не е достатъчна, за да обуслови твърдяната необходимост от осигуряване на правна помощ, поради което извършената от съда преценка е процесуално законосъобразна. Доколкото в създадената от процесуалния закон уредба на реда за предоставяне на правна помощ липсва препращане към процесуалните правила за исковото производство и проверката, осъществявана от съда по реда на чл.129 ГПК, то доводите на молителя за оставяне на подадената от негова страна молба- декларация без движение са лишени от основание в процесуалния закон. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е самата наказателна отговорност, която декларатора носи за предоставените в същата данни, което само по себе си изключва намесата на съда относно редовността на изложеното в същата съдържание. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн.чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.95, ал.5 ГПК