Решение № 1805 от 17.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11234/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. Т., гражданин на Сенегал, роден на [дата]., с адрес: гр. София,[ адрес], чрез адвокат К. Стоянов, срещу Решение № 25254/24.07.2025 г., постановено по адм.д. № 4445/2025 г., по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза тип „D“, издаден на дата 03.04.2025 г. от Завеждащ консулска служба в Посолството на Република България в Рабат, Кралство Мароко по заявление на Ю. Т. от 12.02.2025 г. В касационната жалба са изложени доводи, че оспореното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд за мотивираност на акта. Според жалбоподателя, оспорваният отказ е издаден без да е изследвано, дали с него ще се наруши правото на личен и семеен живот на чужденеца. Поддържа, че е налице нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), гарантиращ основното право на личен живот, което не е абсолютно, но което може да се ограничава, само когато е предвидено в закон и е необходимо за защитата на националната сигурност и икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Твърди, че такава преценка не е била извършена, което опорочава издадения административен акт. Изразява искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по същество, с което да бъде отменен отказът за издаване на виза за дългосрочно пребиваване тип „D“. Ответникът – Завеждащ консулска служба в Посолството на Република България в Рабат, Кралство Мароко, не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Ю. Т., гражданин на Сенегал, роден на [дата]., срещу отказ за издаване на виза тип „D“, от 03.04.2025 г., на Завеждащ консулска служба в Посолството на Република България в Рабат, Кралство Мароко по заявление на Ю. Т. от 12.02.2025 г. Отказът е издаден на основание чл. 10, ал.1, т.10 и т.19 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Административният орган е приел че през последните пет години чуждестранния гражданин е нарушил граничния режим на Република България. В Шенгенската информационна система (ШИС) е подаден сигнал за отказ за влизане и пребиваване. Административният съд е установил, че между заявителят Ю. Т. и Д. А. К. е сключен граждански брак, съгласно представено Удостоверение за граждански брак от 30.03.2024 г., издадено от Община Гоце Делчев. Изложени са доводи, че разпоредбата на чл. 27, ал. 6 от НУРИВОВР задължава консулските длъжностни лица да извършат проверка на декларираните от заявителя данни преди да вземат решение по заявлението за издаване на виза, като заявлението се изпраща и на Националния визов център за проверка в автоматизираните национални информационни фондове, Шенгенската информационна система и Виенската информационна система на Европейския съюз, както и за консултиране с друга държава членка, прилагаща изцяло достиженията на Правото на ЕС, в случай че е заявено такова по реда на чл. 22 от Визовия кодекс. В рамките на тази процедура е представено становището на ДАНС, съгласно което е изразено отрицателно становище, като е посочено, че Ю. Т. не е идентифициран като заплаха за националната сигурност, но попада в хипотезата на чл.10 ал.1 т.10 ЗЧРБ, тъй като при извършена проверка е било установено, че през последните пет години е нарушил граничния режим на Република България, като незаконно е преминал българската граница. Посочено е, че на 15.02.2024 г. на чуждестранният гражданин е била наложена мярка по чл.41 ал.1 ЗЧРБ и е бил задържан на ГКПП Калотина и принудително настанен в СДВНЧ, след което е издадена заповед за връщането му в Сенегал. Подаден е сигнал в ШИС за отказ от влизане и пребиваване. Съдът е приел, че по отношение на Ю. Т. безспорно е установено, че същият е преминал нелегално границата на Република България, тъй като чужденецът сам потвърждава това в подадената жалба, а същото се потвърждава и от свидетелските показания на Д. К.. Формулиран е извод, че събраните в производството писмени и гласни доказателства подкрепят заключението на административния орган за наличие на посочените в отказа основания съгласно ЗЧРБ. Според състава на административния съд, отказът не нарушава съществено принципите на съразмерност, предвидени в чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК и същият съответства на целта на закона - да се отказва издаването на виза при наличието на предпоставките, визирани в нормата на чл. 10 ЗЧРБ. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗЧРБ отказва се издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато има данни, че през последните 5 години е нарушил граничния, паспортно-визовия, валутния или митническия режим на Република България. Съгласно чл.10 ал.1 т.19 ЗЧРБ отказва се издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато е лице, за което е подаден сигнал в Шенгенската информационна система за отказ за влизане и пребиваване. В разглеждания случай, по отношение на Ю. Т. е установено, че същият е незаконно е преминал българската граница, поради което на 15.02.2024 г. на чуждестранният гражданин е била наложена мярка по чл.41 ал.1 ЗЧРБ и е бил задържан на ГКПП Калотина. Относно Ю. Т. съществува и подаден сигнал в Шенгенската информационна система за отказ за влизане и пребиваване. Следователно, установено е наличието на предпоставките, обосновали издаването на отказ на виза тип „D“. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че решаващият съд не е направил преценка на приложението на чл. 8, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Оспорващият е твърдял, че с постановения отказ е нарушено правото му на личен и семеен живот, гарантирано от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, тъй като имал сключен граждански брак с българска гражданка. Разпоредбата на чл. 8, § 1 ЕКПЧ регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според § 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. Във всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. В разглеждания случай безспорно държавата се намесва в правото на семеен живот на заявителя, но тази намеса е предвидена в закона – чл. 26, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗЧРБ, и преследва легитимна цел, а именно да се попречи на чужденци, които са нарушили граничния, паспортно-визовия, валутния или митническия режим на Република България, да се установят в държавата за продължително време. Според практиката на ЕСПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Във връзка с горното, съдът е разгледал въпроса дали намесата в семейния живот на заявителя съответства на належаща обществена нужда и по-специално дали е пропорционална на преследваната легитимна цел, за да се приеме, че е необходима в едно демократично общество, като е стигнал до обоснован извод, че при засягането на тези основни човешки права не е нарушен принципа на пропорционалност. В обобщение следва да се посочи, че основната причина, поради която жалбоподателят твърди нарушение на чл. 8, § 1 ЕКПЧ, е обстоятелството, че има сключен граждански брак с българска гражданка. Правото на семеен живот, прогласено от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, обаче не гарантира правото на съпрузите да пребивават на територията на определена държава. Не може да се приеме, че отказът за издаване на виза на жалбоподателя ограничава несъразмерно правото му на семеен живот с българската гражданка, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за наличие на пречки семейството да живее на територията на Сенегал. В разглеждания случай не се създават непреодолими пречки за осъществяване на връзки между съпрузите, още повече по делото няма данни, а и не се твърди спрямо жалбоподателя да е налице забрана за влизане на територията на Република България, следователно той също може да посещава съпругата си. В този смисъл е и практиката на ЕСПЧ във вр. с чл. 2, пар. 1 от Протокол 4 - решението на ЕСПЧ от 28 ноември 1996 г. по делото Ahmut v. the Netherlands, § 71 - правото на зачитане на семейния живот (чл. 8) не гарантира по общ начин правото да се избира най-подходящото място, на което да се води семеен живот. С оглед на изложеното, обосновано и правилно съдът е констатирал законосъобразност на оспорения отказ за издаване на виза за продължително пребиваване на жалбоподателя, който отказ съответства на приложената разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 10 и т.19 от ЗЧРБ. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,