Определение № 2302 от 17.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1396/2025 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба срещу определение № 145 от 30.04.2025г. по в.т.д.№ 570/2024г. на Апелативен съд Пловдив, постановено в производство по чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на адвокат П. К. от САК за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 23 от 29.01.2025г. в частта за разноските, представляващи адвокатско възнаграждение за оказаната на Д. И. Х. безплатно адвокатска помощ за производството пред апелативния съд. С частната жалба се иска отмяна на атакувания акт като неправилен с твърденията, че въззивният съд неправилно е изчислил размера на адвокатския хонорар, дължим на основание чл.38,ал.2 ЗАдв. и вместо минималното възнаграждение, изчислено по реда на Наредба № 1/2004г. в размер на 11 340 лв. с ДДС, е присъдил сумата 1 500 лв. с ДДС. Акцентира се, че в случая няма сключен договор между адвоката и клиента, адвокатът не се е съгласил неговият труд да бъда овъзмезден в размер, по нисък от минималния по Наредбата. Възразява се и, че „довод за прекомерност“ не е направен от насрещната страна. Искането е за присъждане на сума от още 9 840 лв. като възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗАдв. В писмен отговор ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД оспорва основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Частната жалба е допустима като подадена в срок, но е неоснователна. Съставът на апелативния съд е преценил като неоснователно искането за изменение на решението в частта за разноските за адвокатското възнаграждение на адвокат К.. Мотивирано е, че Наредба № 1/2004г. е неприложима при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. при оказана безплатна правна помощ и съдът не е обвързан от посочените в нея минимални размери, в какъвто смисъл е произнасянето на СЕС с решение от 25.01.2024 година по дело С-438/22, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК. Даден е отговор, че при неприложимост на наредбата, определянето на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. се извършва служебно от съда при преценка на действителната фактическа и правна сложност на делото и на реално положения от адвоката труд, а наличието или липсата на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК не е от значение при определянето му. По тези съображения е отречена основателността на доводите на адвокат К., изложени в молбата по чл. 248 ГПК за липса на конкретни и мотивирани възражения на насрещната страна срещу размера на претендираното от нея адвокатско възнаграждение. Преценено е, че начинът, по който е изразено становището на „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД в молба вх. № 238 от 13.01.2025г. не означава, че има съгласие за присъждане на претендирания от адвокат К. размер с включен ДДС и в този мисъл съдебният акт с определения в него размер на адвокатското възнаграждение не е в нарушение на едно от основните начала на гражданския процес – диспозитивното, уредено в чл. 6 от ГПК. Постановеното определение е правилно. Съгласно трайноустановената съдебна практика на касационната инстанция, формирана в приложение на решението на СЕС по дело С-438/22, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗА законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/09.07.2004г., не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Размерите на възнагражденията по Наредбата могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги е най-вече фактическата и правна сложност на делото. От значение е вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхвата на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Изводът в обжалваното определение относно размера на възнаграждението е съобразен с гореизложеното, а несъгласието на обжалващата страна с посочените критерии, не може да обуслови основателност на подадената частна жалба. Доводът за несъразмерност и несправедливост на определеното и присъдено от апелативния съд възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗАдв. е неоснователен. Въззивното производство е приключило в едно съдебно заседание, доказателства не са събирани, в молбата по чл.248 ГПК не са изложени обстоятелства, които да мотивират извод за различен размер на възнаграждението от определения с решението на Апелативния съд. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.