Определение № 326 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2394/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Х. М.-И., чрез адв. А. против решение № 12/03.02.2023 г. по в.гр.д. № 289/2022 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което като е потвърдено решение № 96 от 11.05.2022 г. по гр.д. № 218/2021 г. на Окръжен съд Ловеч, е отхвърлен предявения от касатора срещу Д. П. Т., действащ като ЕТ „Д. Т.“, иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 40 021 лв., представляваща размер на законната лихва върху сумата от 134 902,63 лв. за периода от 16.10.2017 г. до 17.09.2020 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е дал неправилна правна квалификация на иска и по този начин се е произнесъл по непредявен иск по чл.59 ЗЗД – неоснователно обогатяване, вместо по действително предявения иск за вреди, причинени от злоупотреба с процесуални права, осъществена от ответника в рамките на изпълнителното производство. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са произнесени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а се преповтарят доводите, че е задължение на съда да определи правната квалификация на иска, като при неяснота на претенцията - да предприеме действия по чл.129, ал.1 ГПК, като остави исковата молба без движение и ако намери, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна, служебно да даде указания относно подлежащите на доказване факти и да извърши разпределение на доказателствената тежест с оглед точното прилагане на закона, което в случая не е сторено от въззивната инстанция и по този начин е тя е процедирал в нарушение на задължителната и казуална практика на ВКС. Ответникът по жалбата – Д. П. Т., действащ като ЕТ „Д. Т.“, чрез адв. Н., е депозирал отговор, в който са изложени доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е формулирал изобщо правен въпрос. Претендира сторените разноски за производството по чл.288 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционният съд, въззивният съд е приел, че в конкретния случай не са налице елементите на общия фактически състав на неоснователното обогатяване, въз основа на който ищцата претендира заплащане на сумата от 40 021 лв., представляваща законна лихва върху внесена от нея по изпълнително дело сума от 134 902,63 лв., предназначена за удовлетворяване на ответника-присъединен взискател по същото дело, чието изпълнително основание впоследствие е било обезсилено. За да достигне до този извод въззивният съд е взел предвид безспорния между страните факт, че сумата от 134 902,63 лв. е била внесена от ищцата по сметка на ЧСИ, но не е била превеждана на ответника – присъединен взискател по изпълнителното дело /съгласно уточнение на исковата молба от 16.06.2021 г./ и е била върната на ищцата от ЧСИ с разпореждане от 17.09.2020 г. Посочил е, че след като процесната сума не е постъпила в патримониума на ответника, а се е намирала по сметка на съдебния изпълнител, не може да се приеме, че ответникът се е обогатил, т.е. не е налице увеличаване на актива на имуществото му. При съобразяване на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, уточнена с допълнителна молба от 16.06.2021 г. и при съблюдаване на разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 805,73 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.