Определение № 10369 от 20.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10352/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. В. К., понастоящем в Затвора в [населено място], против Определение № 2330 от 15.09.2026 г., постановено по адм. дело № 1151 по описа за 2026 г. на Административен съд- София- област, в частта, с която е било оставено без уважение искането за предоставяне на правна помощ за производството по адм. дело № 1151/ 2026 г. на Административен съд- София- област (АССО). Изразени са доводи за незаконност на съдебния акт и се иска неговата отмяна. Отправя се молба за освобождаване от държавна такса за производството по частната му жалба пред настоящия съд. Прилага декларация за материално и гражданско състояние. Частната жалба е подадена от надлежна страна, адресат на обжалваното определение, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима. Преди да се произнесе по съществото й, настоящият състав на Върховния административен съд констатира, че с Определение № 2560 от 08.10. 2026г. по адм. дело № 1151 по описа за 2026 г. на Административен съд- София- област К. е освободен от заплащане на държавна такса за образуване на производство пред ВАС. Частната жалба е неоснователна. С обжалваната част на определението АССГ е отхвърлил молбата на Г. В. К. за предоставянето на правна помощ. Производството по адм. дело № 648/ 2025 г. на Административен съд– София- област е образувано по предявен иск на Г. В. К. срещу Административен съд – София град за обезщетение в размер на 10 000 000 (десет милиона) евро за претърпени неимуществени вреди, които ищецът свързва с произнасянето на съдебен състав на АССГ с Определение № 24927/20.06.2026 г. по адм. дело № 7119/ 2026 г. по описа на АССГ, с което е нарушен принципът за безпристрастност по чл. 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Въведено е твърдение, че с това са нарушени основни човешки права на ищеца, общностното право на ЕС, ограничен е достъпът му до правосъдие и до съда в Република България. Първоинстанционният съд е приел, че с исковата молба е направено искане за предоставяне на правна помощ, като е мотивирал неблагоприятния за жалбоподателя резултат с доводи, че в конкретния случай, приложение следва да намери нормата на чл. 23, ал. 3 ЗПП, както и ограничението на чл. 24, т. 1 ЗПП от Закона за правната помощ (ЗПП). Посочил е, че му е служебно известна проявяваната от ищеца процесуална активност по редица дела. Само в Административен съд– София област производствата с участие на Г. В. К. са повече от 15 бр., като ищецът е способен лично да изпълни указания на съда по отстраняване нередовност на сезиращия съда документ, в случая – искова молба. Множеството извършени до момента от него процесуални действия, в продължителен период от време (последните две години) сочат, че ищецът е запознат със съдебната процедура, има знанията и способностите да сезира самостоятелно съд, да обжалва актовете и да формулира процесуални искания. Приел е, че при това положение, интересите на правосъдието не налагат назначаване на процесуален представител за изпълнение на указанията, който ще се дадат на ищеца, а правната помощ не е оправдана от гледна точка на ползата, която би донесла на ищеца. Преценката на този етап и постановяването на отказ не е пречка за извършването на последваща такава, след като бъде очертан предметът на правния спор, при ново искане и след обсъждане на относимите за това данни. Позовал се е на практика на Върховния административен съд по сходни казуси. Поради това е оставил молбата на К. за предоставяне на правна помощ за производството по първоинстанционното дело без уважение. Определението в обжалваната част е валидно, допустимо и ПРАВИЛНО. При постановяването му не е допуснато релевираното от частния жалбоподател основание за отмяната му. Въз основа на тези доказателства, правилен е изводът на адм. съд за неоснователност на искането за правна помощ. Системата за правна помощ обхваща случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това - чл. 23, ал. 2, изр. първо от Закона за правната помощ (ЗПП), както и случаите, когато предоставянето на правна помощ по чл. 21, т. 1, т. 2 и т.3 ЗПП е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за такава. Само наличието на тези кумулативно предвидени законови предпоставки са условие за уважаване на искането. Обоснован и при правилно приложение на закона е изводът в обжалваното определение, че отправеното искане е неоснователно. При извършената преценка на характера на производството и при въведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, съдът правилно е приел, че са налице предпоставките на чл. 24, т. 1 от ЗПП, съгласно които правна помощ по чл. 21, т. 1 ЗПП не се предоставя, когато предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ и/или когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. При надлежни указания от съда, каквито той е длъжен да даде, специални знания от страна на ищеца за привеждането и в редовност не са необходими. Всички относими доказателства по спора следва да са в кориците на делото на адм. съд, във връзка с което се претендира обезщетението. Делото е поредно от този вид, което ищецът е инициирал. За съда са налице задължения по АПК да осигури служебно съдействие на ищеца за правилно разрешаване на спора - чл.170, ал.3 АПК и чл.171, ал.5 АПК вр. чл. 7 и чл.9 АПК. При тези обстоятелства, процесуалните права на ищеца са гарантирани и е правилен извода, че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на кандидатстващия за платен от държавата адвокат. По изложените съображения, административният съд правилно е приел, че са налице предпоставките на чл. 24, т. 1 ЗПП и е отказал на К. предоставянето на правна помощ от вида процесуално представителство за производството по адм. дело № 1151 по описа за 2026 г. на Административен съд- София- област. Определението в обжалваната му част, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия