Определение № 4448 от 21.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2289/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Постъпила е молба от адвокат В. Т. П. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 319 от 29.05.2026 година по гр. дело № 2289/2024 г. в частта му за присъдените разноските. В молбата се посочва, че касационната инстанция не е присъдила разноски на адвокат П. за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА като се изразява становище, че такова се следва по отношение на изготвения и депозиран от него отговор на въззивна жалба и процесуално представителство по делото във връзка със защитата по депозираната от „Б.-24“ Е. въззивна жалба. Излагат се съображения, че отговорността за разноските се определя съобразно изхода на спора за материалното право, като размерът на спорното право, предмет на разглеждане пред въззивна инстанция, се определя от жалбите и на двете насрещни страни, а на всяка страна се дължат разноски за въззивната инстанция, съобразно това, в каква част спорът, въведен като предмет пред тази инстанция, посредством жалбите на насрещните страни, е разрешен в нейна полза. С оглед изложеното и на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК адвокат П. моли да бъде изменено решение № 319 от 29.05.2026 г. по к. гр. дело № 2289/2024 г. по описа на ВКС, III г. о. в частта за разноските, като „Б.-24“ Е., ЕИК[ЕИК], бъде осъдено да заплати на адвокат В. Т. П., адвокатско възнаграждение за въззивното производство за изготвяне и депозиране на отговор на въззивна жалба и процесуално представителство по делото пред СГС в размер на 1 526.32 лв. (780.40 евро). По така постъпилата молба по чл. 248 ГПК е депозиран отговор от „Б. 24” Е. с ЕИК[ЕИК], действащо чрез адвокат К. И. А., със становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения, че в случая молбата не цели поправяне на пропуск в диспозитива относно разноските, а фактически цели промяна на вече формирания от ВКС извод, че разноски за въззивното производство не се дължат. Молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е постъпила в срок. Решението, чието изменение се иска, е постановено на 29.05.2026 година, а молбата е постъпила на 25.06.2026 година в рамките на предвидения едномесечен срок, поради което е процесуално допустима. По така подадената молба настоящата касационна инстанция съобрази следното: Производството по делото е било образувано по подадена от „Б. 24” Е., ЕИК[ЕИК], действащо чрез адвокат К. И. А. от САК, касационна жалба срещу въззивно решение № 260134 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 15923/2019 г. на СГС. Касационната инстанция е приела, че обжалваното въззивно решение следва да се отмени частично за разликата над сумата от 20 000 лева (10 225.84 евро) обезщетение за неимуществени вреди до присъдения размер от 27 000 лева (13 804.88 евро) и по отношение размера на предявения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 1 455.56 лв. (744.22 евро) до размера на сумата от 1 956.16 лв. (1000.17 евро) мораторна лихва, натрупана върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди от 27 000 лв.(13 804.88 евро) за периода 19.11.2016 г.-07.08.2017 г. Съобразно този краен изход от спора съдът е разпределил разноските като не е присъдил разноски на молителя във въззивното производство. Според константната съдебна практика, намерила израз в определение № 28 от 26.01.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4596/2019 г., IV г. о.; Определение № 45 от 10.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2779/2020 г., IV г. о., Определение № 12 от 11.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1488/2020 г., I т. о.; определение № 360 от 12.5.2014 г. по ч. т. д. № 1009/2014 г. на ВКС, І т.о. и др., правилото на чл. 78 ГПК за съразмерно заплащане на разноските се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Ако последното бъде потвърдено т.е. не бъдат уважени жалбите и на двете насрещни страни, искът остава уважен в същата част, поради което ответникът дължи заплащане на направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната инстанция съразмерно /пропорционално/ на уважената част от иска, а ищецът – разноските на ответника за въззивното производство съразмерно с отхвърлената с въззивното решение част от иск. Обжалваемият интерес за всяка от страните се определя не само от претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, по която страната се защитава. Доколкото и двете въззивни жалби се явяват неоснователни с оглед крайния изход от спора, ищецът има право на разноски, съответно се дължи възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА на адвоката му за защита срещу жалбата на ответника, при съобразяване обжалваемия с последната интерес и извършената във връзка със защитата срещу жалбата на ответника работа. Като съобразява, че адв. В. Т. П. е депозирал отговор на въззивната жалба на ответника, явил се е в съдебно заседание, в което въззивното производство е приключило, и е пледирал за отхвърляне на въззивната жалба на ответника, настоящият състав определя сумата от 500 евро като следващо се на адвокат В. Т. П. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 ЗА. Горният извод налага да се измени решение № 319 от 29.05.2026 година по гр. дело № 2289/2024 в частта му за присъдените разноски съобразно изложените по-горе съображения. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение