Определение № 495 от 15.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 2224/2013 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 пр. 2 вр. с пр. 1 вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба на [фирма] против определение № 142 / 18.02.2013 год., постановено от състав на първо търговско отделение на ВКС, по ч.т.д. № 5 / 2013 год., с което е оставена без разглеждане, като недопустима, частна касационна жалба на същото дружество против определение № 1884 / 11.09.2012 год., постановено по ч.гр.д.№ 3069 / 12 год. на Софийски апелативен съд. С последното е отменено допуснато от първоинстанционния съд обезпечение на отрицателен установителен иск на жалбоподателя против [фирма] – за недължимост на вземане и молбата е оставена без уважение, поради вероятна недопустимост на иска, по съображения от чл. 299 ГПК. Жалбоподателят оспорва правилността на определението, с довода, че съдът не е съобразил обстоятелства, относими към преценката за допустимост на иска, въведени и в частната касационна жалба: влязъл в сила оздравителен план на [фирма], невключващ вземането на ответника, макар същото да е установено между страните със сила на пресъдено нещо / мотивирала и отказа на въззивния съд /, по аргумент от чл. 739 ТЗ. Ответната страна – [фирма] - оспорва касационната частна жалба и моли постановеното определение на състав на първо търговско отделение на ВКС да бъде потвърдено, по съображенията изложени в същото. Претендира възмездяване на понесени в производството разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение констатира, че жалбата е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По същество касационната частна жалба е неоснователна. Правилни са съображенията в атакуваното определение на ВКС, че въззивното определение, с което съдът се произнася по частна жалба срещу първоинстанционно определение по допускане или отказ за допускане на обезпечение по реда на чл. 389 и сл. ГПК, независимо дали потвърждава допускането или потвърждава отказа за допускане, както и когато отменя допускането и отказва исканото обезпечение, освен в случаите, когато отменя и сам допуска исканото обезпечение / какъвто не е настоящия случай /, не подлежи на касационно обжалване, с оглед изричната разпоредба на чл. 396 ал.2 пр. 2 ГПК, по същество възпроизвело разрешението на ТР № 1 / 21.07.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Наведените в касационната частна жалба доводи по допустимостта на иска - предмет на исканото обезпечаване, са относими към последваща фаза на производството - по проверка на правилността на определението на въззивния съд, която обаче е изключена от необжалваемостта на определението му. Последната се обуславя от непреграждащия му характер, кумулирано с изрично уредената от закона обжалваемост само в хипотезата на чл. 396 ал.2 пр. 2 ГПК, с оглед осигуряване равнопоставеност в защитата и на противната страна / длъжника /. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо търговско отделение