Определение № 5760 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4977/2026 г.

Производството е по реда на с чл. 229, ал. 1 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. А., гражданин на Египет, подадена чрез адв. О. Бързаков, против определение № 7840 от 25.02.2026 г., постановено по адм. дело № 2334/2026 г. по описа на Административен съд – София – град (АССГ), с което жалбата на чужденеца срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид "Д", на територията на Република България, издаден на 01.02.2026 г. от завеждащия Консулската служба в Посолството на Република България в гр. Кайро, Египет е оставена без разглеждане, а производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон. На посоченото основание се претендира отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на производството. Ответната страна- завеждащия Консулската служба в Посолството на Република България в гр. Кайро, Египет, в срока по чл. 232 от АПК е постъпил отговор на частната жалба в който, чрез юрк. Е. Калугерова заявява становище за неоснователност на жалбата и моли съда да постанови съдебен акт с който обжалваното определение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е допустима като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу определение, подлежащо на касационен контрол съобразно чл. 229, ал. 1, т. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения: С обжалваното определение АССГ е приел, че жалбата на чужденеца, гражданин на Египет, срещу отказа на завеждащия „Консулска служба“ при Посолството на Република България в гр. Кайро, Египет, за издаване на виза за дългосрочно пребиваване на територията на Република България (виза вид "Д"), е недопустима, поради което е оставил същата без разглеждане и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да постанови този резултат, съдът е приел, че не е налице установената в чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) предпоставка, при наличието на която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 (визи вид „Д“) подлежат на обжалване по съдебен ред, а именно лицето да претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Изложени са съображения, че правото на труд и свобода при избор на професия не е основно право по КЗПЧ и няма данни за накърняване на някое от основните права и свободи. Определението е валидно и допустимо, но неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение. С нормата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е въведено изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ (виза тип „Д“), от който вид е визата, поискана от чужденеца. Предвидена е обжалваемост на отказ за издаване на такава виза единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. За да е допустима жалбата против отказ за издаване на виза „Д“, е необходимо и достатъчно оспорващият да твърди, че с отказа за издаване на виза се нарушава упражняването на гарантирани от Конвенцията права и свободи. В първоначалната жалба се претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, но без да се сочи по отношение на кои права и свободи е налице засягането им. Жалбоподателят претендира засягане на права по Конвенцията като твърди, че е лишен от възможността да упражнява законно трудова дейност при наличие на изрично разрешение от компетентен орган. При направеното твърдение за наличие на засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, но без да се сочи конкретно право, е било необходимо първоинстанционният съд да даде указания на жалбоподателя да посочи по отношение на кои основни права е било осъществено засягане което е защитено от Конвенцията. Вместо това съдът е приел, че така заявеното и след като не е конкретизирано, поради което не може да обуслови допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ. Като не е изяснил по отношение на кои от основните права и свободи жалбоподателят твърди засягане е приел, че жалбата е недопустима, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, в резултат на което е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и делото върнато за продължаване на производството по него. При това първоинстанционният съд следва да даде указания на жалбоподателя да посочи по отношение на кои права е осъществено засягане, както и конкретните факти. Едва след конкретизиране на основните права и свободи, съдът трябва да прецени дали е налице предпоставката за допустимост на оспорването по чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. В тази връзка касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че допустимостта на жалбата е обусловена единствено от заявена претенция за засягане на права по Конвенцията, но основателността на тази претенция е въпрос по същество на спора. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,