Определение № 318 от 08.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 579/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 120 от 24.10.2014г. по в. гр. д. № 1507/2014г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1170 от 03.06.2014г. по гр. д. № 1391/2014г. на Бургаски районен съд. С последното [фирма] е осъдено на основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.63 ЗЗД да изпълни реално задължението си по сключения договор за наем на земеделска земя, като предаде на ищеца 25 105.79 кг. пшеница, представляваща дължимата по договора наемна цена за стопанската 2011-2012 г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно, поради което се иска отмяната му и прекратяване на производството по делото, съответно отхвърляне на предявения иск. Ответникът по жалбата ,Д. Н. Х., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване и решението на съда, като правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е уважил предявения иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 63 ЗЗД като е приел съществуването, както на валидно облигационно правоотношение по договор за наем между страните по спора, така и сключването от ищеца на договор за аренда на същите земеделски земи с трето лице. Съдът е намерил, че възраженията на ответника за виновно неизпълнение на от наемодателя поети задължения по договор за наем не обосновават липсата на правен интерес от предявяването на иск за реално изпълнение на неизпълнени насрещни задължения, като възраженията са относими към основателността на исковата претенция, тъй като касаят съществуването на материалното право, а не процесуалното право на иск, което няма пречки да бъде упражнено надлежно, а при неоснователност на иска – същият да бъде отхвърлен. Обезщетението по чл.21, ал.2 от договора е за виновно неизпълнение на поети от наемателя задължения, довели до разваляне на договора, каквото в случая не е налице. Само от факта на сключване на договор за аренда не може да се направи извод, че договорът за наем е развален по вина на наемодателя, като твърдения и доказателства в тази насока не са ангажирани. Споделен е и изводът на първоинстанционния съд, че формата за действителност на волеизявлението за разваляне следва да е писмена, предвид нормата на чл.87, ал.1, изр.2-ро ЗЗД и уговореното в чл.23 от договора, както и предвид обстоятелство, че се касае до договор за наем на земеделски земи за срок по-дълъг от една година. Наемателят е получил продукцията за стопанската 2011/2012г., поради което не му се дължи обезщетение по чл.21 от договора в размер на стойността на още неотделената, но подлежаща на отделяне селскостопанска продукция, дори договорът да е развален. Съдът е приел, че възражението за приложението на чл.237, ал. 3 ЗЗД е преклудирано, тъй като не е наведено с отговора на исковата молба. В изложението към касационната жалба се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решени противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК/. Касаторът формулира следните въпроси: „/1/ Специалната законова регламентация относно реда и начина на отдаване на възмездно ползване на обектите, посочени в чл. 1, ал. 3 от ЗАЗ, изключва ли възможността за сключване на друг вид договор, освен аренден, включително наемен договор, който да не е подчинен на специалния закон за арендата в земеделието, а на общите правила на ЗЗД, регламентиращи отделните видове договори?; /2/ Длъжен ли е съдът служебно да провери действителността на договор, на който се позовава някоя от страните и на който се основава претендираното право, от гледна точка на формалните основания за нищожност – форма и предмет, дори да липсва изрично възражение за нищожност?”. Въпросът относно действителността на договора за наем с предмет отдаване за безвъзмездно ползване на земеделска земя, е предмет на разглеждане по тълк. д. №2/ 2015г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото той е поставен от касатора и е от значение за изхода на делото, производството по настоящото дело следва да се спре на основание чл.292 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд